Декември: Време за вълшебства

 Обичам зимата. Много я обичам даже. Това е любимият ми сезон - време за вълшебства. Време, което прегръща целия свят под снежно одеяло, пожелава на природата "Приятен сън!", замахва сякаш с магическа пръчка и разпръсква навсякъде своята снежна магия. Декември: време за вълшебства! Сега можеш да си пожелаеш всичко, което искаш. Ама всичко! Искаш това, което нямаш. А ние искаме ли, искаме...
 Мирише ми на момина сълза, на чисто, приятно. Момината сълза много ме успокоява, ароматът й е от друг свят. Мислех си това със затворени очи, докато се изтягах в леглото. Май е много, много рано сутрин, в ден, в който най-вълнуващото задължение е да си изпера дрехите и да-не-забравя-да-си-направя-маска-на-косата!! Момина сълза?! Скачам от леглото, защото загрявам, че това е аромата на свещите, които си купих оня ден, което значи, че в най-добрия случай ще хвана началото на пожара в моята стая! Но, Бога ми, за това не си бях и мечтала - моят любим бе запалил и подредил навсякъде всички свещи, които е открил, и сега ровеше в интернет. Сутрин е, пък навсякъде греят свещички. На масичката стоеше огромна чаша кафе в компанията на топка ванилов сладолед и неговата чаша с горещ чай от боровинки и ванилия (не мога да не отбележа в какъв синхрон сме). От почуда възкликнах на глас, от което стреснах моето мило човече. Той рязко се обърна към мен (сякаш съм го хванала на
местопрестъпление) и тогава чух акордите на Франк Синатра и Strangers in The Night.
-Шшш-т. - изгори ме с поглед, докато петлите не са спрели да посрещат утрото. - Това е покана - пое ръцете ми и ме понесе в най-красивия блус. Танцът, бавните движения, несдържаните усмивки, уханието на ванилия и момина сълза, всичко това бе фона на нашите контрастни тоалети - дълга лилава тениска, съчетана със сини раирани боксерки и жълто-оранжеви пижами на мечета, като акцента, разбира се, падаше върху моята коса - вдигната на подозрителен кок.
-Добро утро, Адриана. Обичам те- шептеше в ухото ми.
-Обичам те! Това е най-доброто утро!- продължавахме да се въртим върху пухените възглавници по земята. Гледах образа ни в огледалото и се чудех и маех на цялата тази работа. Погледнах го лукаво и се сетих - той сега не знае, че крия коледния му подарък в куфара си, заключен в гардероба. Подсмихнах се тихо и се отдадох на момента. Чувствах се далеч във времето, някъде из улиците на Пето Авеню, може би с лъскава рокля до коленете, две-три пера в косата (за разкош), балетни пантофки и... и Той. Оглеждахме се във витрината на Тифани и ко. Унесена в разкошните си блянове, плуваща в прегръдките му, не разбрах кога затвори очите ми с ръце. И ги отвори точно пред големия прозорец, а отсреща - чудо! Кристални снежинки се извиваха в танц като нашия; падаха и се трупаха на нежни преспи. От кога го чаках тоя сняг! Почти се бях обидила на времето, а то така да ме изненада. В мига, в който се завъртях обратно, за да споделим чудото, видях как в очите му прелитат снежинки. И вече знаех. Знаех, че няма да спра да го обичам. Така, както времето не изоставя своята природа и сезоните не спират да се редуват. По същият начин.
 Нямах търпение да изляза навън, да се просна в снега, да целя с топки, да правя снежен човек. Грабнахме ръкавиците, шалове и шапки, и след секунди чакахме асансьора. Смеехме се заканително един на друг, но не спирахме да държим ръцете си. Докато една мургава жена не
се блъсна в нас на входа. Носеше три големи туби с вода. Знаех тази жена. Бе облечена в същите дрехи от вчера, всъщност почти винаги бе облечена така - дълга тъмна рокля и сив овехтял потник. Тя е ромка и живееше срещу блока ни, заедно с четирите си деца и мъжа си, в една колиба. Тая колиба със сигурност не може да се нарече жилище, но е техният дом. Малките винаги са разпръснати из района и просеха докато си играеха на криеница. Тичат боси по улицата без значение дали бе пролет, лято, есен или зима. Сега стояхме на прага и изпращахме с поглед прегърбената от тежестта жена. Над колибата се извиваше тъмен дим, който пресичаше движенията на снежинките, но пък ме навя на мисълта, че дребосъците са на топло. Но надали толкова превъзбудени като мен, че зимата дойде. Защото моите нужди са много по-нищожни и за разлика от техните, са задоволени. Но времето е за вълшебства! Разбрах го още с първата снежна топка в ръцете ми. Бях отново на седем и нямах търпение да се просна в снега. Имах идея за най-готиния снежен човек (който нямаше конкуренция, предвид нещастната градинка и паркинга отсреща). Заехме се с големите топки за Снежко, когато усетих, че нечии очи шареха по гърба ми. Обърнах се, но нямаше никого. Само моят любим продължаваше да майстори в моята детска игра. Засмях се първично, а той, милия, като ме видя, така по детски ме обърна и почна снежната борба. Успяхме да се овладеем, за да продължим със снежния човек и измайсторихме главата и тялото. Забодохме нослето с един морков, а усмивката направихме от клонки, забихме метлата до него, метнахме му парцаливо шалче, но забравихме за очите. Тръгнахме обратно в блока, за да намерим подходящите очи за Снежко, като дилемата и ожесточеният спор бе дали да са копчета или капачки. Докато ровехме из шкафовете у дома, погледът ми бе привлечен от случващото се при Снежко. Той току-що проглеждаше. На мястото на очите блеснаха сини топчета (мани), а момиченцето, което му ги слагаше бе дъщеричката на прегърбената ромка от сутринта. Сърцето ми се сви. Горкото дете отвори очите на човека. Исках да направя нещо за нея, да й благодаря, да я поощря, за дето бе толкова добра. Извиках й от прозореца, но щом ме забеляза изчезна с бясна скорост в бараката, където живееше. Аз и милият ми стояхме и наблюдавахме дълго след детето. Очите, с които ме погледна - познах ги, това бе погледа, който цял следобед ни наблюдаваше от нищото.
 Часове по-късно, заедно с моят мил, се излежавахме върху възглавниците на пода и лениво прелиствахме страниците на едно списание. Топлата зимна вечер бе пропита от мирис на канела и захаросани ябълки. Уютната ни стая бе изпълнена с любов и вълшебство. Любов и вълшебства, които можем да раздаваме, помислихме си и двамата. Грабнахме всички захарни ябълки, напълнихме кана с горещ чай, грабнахме бисквити и ентусиазирано слезнахме пред блока. Снежният човек стоеше и ни чакаше, а невидимия поглед през деня ни огледа от глава до пети със стъклените си очи. Сложихме лакомствата до Снежко, огледахме се наоколо и тръгнахме към входа. Там се скрихме и зачакахме. Малкото момиченце от катуна показа главата си, когато ние вече бяхме в скривалището. Босонога, изтича при снежния човек, а след нея припкаха и други три деца. Взеха това, което бяхме оставили за тях и мигом се прибраха. Но този път щастливи, съпроводени от детски глъч. Прегърнах силно моето момче и се прибрахме обратно вкъщи. Чувствах се като Снежната кралица, но в добрия вариант.
 Тази вечер аз и Той писахме писмото с желания до Дядо Коледа. И се ограничихме само с едно единствено - любовта и добрината никога да не свършват. Декември: Време за вълшебства!

В средата на нощта

 В средата на нощта - най-типичното време за най-нетипичните прояви на най-обикновените хора. По кое време на денонощието ли? - Горе-долу 2-3-4 часа след полунощ, точно когато градът заспи, малките злобни клюкари са затворили малките си злобни устни и спят доволно в малкия си злобен живот. След полунощ, когато светът притихва очаквайки утрото да прегърне  деня. Действат останалите, чийто живот и виждания са далеч по-високи, стойностни и свободни. В тази част на нощта действат силните на деня. В тези малки, късни часове се случват вълшебства. Това е времето, което дели изминалите вечер и ден и настъпващите ден и вечер. Времето е на онези, които са се докоснали до най-интимното съществуващо - любовта...

***

- Добре, Пух, и това ще взема. Нямам търпениее вече, много малко още и ще сме си заедно, нали, Пухче? - Парис довършва своя скайп разговор с нейния Пух. Приятелят й живее чак в Италия, но любовта не знае граници. И така с цената на много лишения, нерви и много доверие, Парис взема разстоянието до Италия на един дъх. Вече е спец в летенето и обяснява важно какво трябва да се прави в самолета при излитане и кацане. Средата на нощта е. Парис сгъва последния чифт чорапи, прибира останалите дрехи от леглото и багажът вече е готов. След по-малко от 10 часа тя ще се притиска в прегръдките на нейния Пух и тази мисъл гъделичка цялото й същество отвътре. Приготвя си чаша с вода, за да може утре да не забрави да я плисне на входа преди да тръгне - да й върви по вода. "Телефоните, зарядното, пари, паспорт - всичко е на линия. Охх, само да заспя и да дойде по-бързо утрото!"- стискаше очи и се въртеше в леглото. Всъщност думата "граници" съществува ли в понятието "любов"?!

***

- Ммм... На пържени филийки ли ухае? - Ева сънено опипва възглавницата до себе си.
- Къде изчезна? Какво става тук? - нежно пристъпва на пръсти в кухнята, където нейният приятел тихо й приготвя закуска. В средата на нощта. След по-малко от 3 часа Ева отпътува обратно в София, където учи и не си ляга и събужда до Ники. А сега стои на прага на собствената си кухня и го гледа как той приготвя изненадата си за нея - по боксерки, успял да оцапа всяка плочка от работния плот. Ева се усмихва и без да казва нищо се връща обратно в леглото, където ляга и чака. "Обича ме! Той наистина ме обича! Не е нужно да го казва... охх, обича ме!" - и сълзите на щастие се събират в нейните кафяви очи.
- Добър вечер, Ев - Ники целува моята приятелка за добро утро.
- Обичам те - нетърпеливо му нашепва тя. 

***

- Нещастник! Пълен кретен! Бива ли да ме изкарва извън нерви?! Как може, как го прави? -Лин нервно изсипва в мивката виното, което стоеше неопитано в кристалните чаши. Тя изхвърли и морските дарове, и салатата, както и шоколадовия крем, който сама приготви с цената на изгорял миксер и много нерви. И всичкият този недокоснат прием само за нейният приятел. "Да се трепя, да създавам романтика, да се държа мило, да се правя на домакиня, да му е по-различно... А той бил много зает, в последният момент... Е не е познал... Идиот!"- гневно сваляше роклята си сама. В средата на нощта. Телефонът звъни, но Лин няма никакво намерение да вдига. "Нека се чуди какво става..." - заканва се отмъстително към телефона си. Тъкмо си приготвяше леглото, когато чу как вратата се отваря. Рязко се обърна и беше сигурна, че мерна някого. Но там нямаше никой. Лин панически започна да се оглежда, когато лампите почнаха сами да се гасят.
- Кой е там?? Предупреждавам, че не съм сама, а и съм тежко въоръжена! - силно извика тя и внимателно пристъпи към коридора, където замръзна.
- А как бих те оставил сама?! - обади се нейният приятел като включи осветлението. Беше обграден от розови и червени рози. - Любимите ти ...- и преди да довърши Лин вече бе впила устни в неговите.

***

Докато едни обират банки, други пиянстват, в късните часове на нощта трети правят далеч по-нормални неща. Ан сладко спеше в пижамата си от бял сатен. Днес се бе отдала на грандиозно пазаруване в мола и до края на деня краката й отказваха. След това се прибра вкъщи, където сготви, търпеливо изчака приятеля си, за да вечерят и да се потопят във вечерта.
Отдавна мина полунощ, а тя сънуваше бели сънища. Къпеше се във фонтани от шампанско, пееше с Риана, скачаше с парашут над водопади, но през цялото време компания й правеше Емил. Момчето, което и сега държеше в ръцете си нежно разпилените й черни коси. "Боже, колко я обичам..."- мислеше си той, докато броеше луничките по бялото й лице, а тя му се усмихваше насън. В средата на нощта.
Видението в бяло - Ан потрепери и Емил побърза да я прегърне и стопли. Опря бузата си до нейната, а тя обхвана лицето му с една ръка.
- Боже, колко те обичаммм...- измърка му тя.

***

"Изгубихме се! Само това не ни се бе случвало. Браво, Владимире, браво!" - ядосано си мислеше Мария.
- Обикаляме повече от два часа тая гора и съм почти сигурна, че това дърво го виждам за пети път вече. Изгубихме се, нали? - обърна се разтревожена към Влад, който съсредоточено шофираше.
- Няма такова нещо. Всичко е под контрол. Просто малко се отдалечихме от главния път, но съм убеден, че езерцето бе тук някъде. - вдъхна й кураж той. - Ама, нали, знаеш, че вечерта гората има друго лице, но спокойно. Имаме и провизии, все ще изкараме до утре.
- Да, да! Идеята за среднощен пикник е направо... буквално убийствена, няма що. - Мария бе на ръба на нервна криза, когато съзря познатото дърво за шести път. Стисна дръжката на кошницата, която приготви за нула време. - Така няма да стане. Спирай тук! Нека излезем за малко и да се ориентираме. - нареди тя.
Отбиха встрани и слязоха от колата. Лунната светлина откри лицето на Мария, което бе обгърнато от шал.
- Така си мноого красива, мила. - Влад се приближи до нея и я хвана за ръка. Усмихнаха се един на друг и тогава силен вятър открадна шала от раменете на Мария. Влад тръгна да го гони, а тя него, докато вятъра ги понесе заедно.В средата на нощта. Притиснаха се и видяха шала й. Плуваше в търсеното езерце.

***

Нощта е тиха, небето обсипано със звезди, фантазиите са побъркващи, а времето се бави. Жу току-що е затворила телефона и побъркващият глас на приятеля й заглъхва в празната стая. "Сама съм. Сам самичка. Колко е гадно! Отвикнах да заспивам без да се спречквам с него. Тъжно е, когато леглото е толкова голямо само за мен." - замисли се докато обличаше топлата си пижама. Преди това Жу свали грима, изкъпа се с гореща вода и побърза да набере номера на приятеля й, който бе в леглото си в другия край на града. Разговаряха дълго, смяха се гръмко и двамата гледаха през прозорците си към бляскавата луна.  В средата на нощта. И си липсваха. Много си липсваха. Времето, което прекарваха заедно пред три месеца беше толкова натоварено, но и толкова приятно. Школата на чужбина ги сближи още повече. Вече гледаха един на друг по-различно, още по-задълбочено. "Моето другарче сигурно вече спи, но как мога да заспя аз?!"- питаше се Жу и нервно събираше одеялото с крак. Беше свикнала да не мърда много, когато живееха заедно. Имаше си поза под неговите ръце и заспиваше в прегръдките му. Въртя се дълго, заслуша се в часовника, който броеше секундите без него, чу как котките мяучат в двора и тогава рязко се надигна от леглото. Излезе от спалнята и набра номера на такси. Минутки по-късно вече бе в стаята на нейният приятел. Жу влезна тихо, пристъпи до леглото му и погледна чудната му поза - бе прегърнал втора възглавница и стиснал здраво в ръката си телефона. Измъкна го и се пъхна под завивките, на мястото си - в прегръдките му.

***

- Ти си уникална! Благодаря ти, мила! - Иван гледаше право в горещите очи на Ники.
- Честит Рожден ден, мили. Заслужаваш много повече. - нежно му отвърна тя. Беше върху него и силно стискаше пръстите му. В средата на нощта. Изненадата, която му подготви тази вечер бе дълго планирана. Имаше от всичко по много - топла храна, вино, смях, но най-вече любов. Беше успяла да подреди повече от 120 свещи в цялата къща, звучеше Адел, леглото бе преобразено в нови тъмни воали, които отиваха на нейното дантелено бельо. "Миналото отдавна е зад мен! Каква щастливка съм!"- мислеше си Ники, докато покриваше пухкавите си устни с малинено червило.
- Пожелавам си ... искам винаги да посрещам така всичките си рождени дни!
- Как? - попита Ники.
- С теб. - Иван се приведе към нея и сластно я целуна. И заедно потънаха в обятията на любовта и разкоша на леглото.

***

Беше петък вечер. Всъщност вечерта отдавна бе минала, друго време настъпи. В средата на нощта. А нямах представа какво се случва извън този клуб. Радвах се под шарените светлини и на гръмката музика, която не жалеше ушите ми. Танцувах без ритъм и без срам пред Него. Смеех се с глас и кръстосвах краката си високо. Бузите ми бяха напудрени, косата падаше с леките букли върху гърдите ми, които бяха облечени в алена рокля. Той се оглеждаше и плуваше в очите ми, обградени от гъсти мигли. Въздухът тежеше и бе напоен от желания и парфюми.
- Ела насам. - като го казваше закри погледа ми с ръце и ме поведе на някъде. Чух, че отвори врата, но каква и как - не знам. Музиката стана тиха и почти изчезна докато вървяхме. А, да, вече се сещам. Ние сме в един от коридорите на градското читалище (на гърба, на който е клуба) и, ако не се лъжа сме почти пред голямата зала. Той откри очите ми и се спрях пред лицето му, върху което падаше луминисцентна  светлина.
- Тук ще ни е по-добре. Не мога да понасям, че цяла вечер не останахме насаме - заговори моят любим с усмивка. Спрях устните му с пръст, а Той пое лицето ми в ръцете си и дълго не спря да ме целува. Телата ни се приклещиха и продължихме да търсим интимната тъмнина, която да ни спаси от прожекторите. Когато целувката приключи не можех да усещам краката си и, разбира се, се препънах от едно стъпало, защото бяхме в тъмния край на коридора. И по-точно на прага на Голямата зала.
- Я, виж къде ме доведе - до сцената - възкликна Той. А сцената бе пуста, бяха разхвърляни декори, а от ляво само една стара лампа светеше като светулка.
- И сеега, дами и господа, за вас, точно тук, точно сега, ще пее моята звезда - обърнах се аз към празната зала с преправен глас. А докато се обърна обратно към сцената Той вече бе там. И тогава забелязах какво бе привлякло вниманието му. Старото читалищно пиано беше поставено в десния край.
- Адриана, ела при мен. Тази вечер съм само твоята звезда - хвана ме нежно и ме издърпа горе, на сцената. Стъпих с токчетата си върху стария дървен под и звука отекна из залата. Чак тогава забелязах, че музиката и гласовете от клуба бяха далечни и слаби.
- Можеш да свириш на пиано? - изпитващо започнах аз, повдигайки веждата си от поучуда.
- Ще разбереш - простичко ми отговори и притегли към него и пианото. Седна пред него и направи място за мен зад него. Прегърнах тялото му и вдишах от него. Притворих очи и допрях лицето си до неговото, за да видя магията на ръцете му.
Изпод пръстите му белите клавиши почнаха да редят най-красивите тонове и звуци на познати мелодии и любими песни. Музиката се разнесе навсякъде точно като магия, уби праха във въздуха и влезе в мен. Времето сега не струваше нищо. Светлината от малката лампа огряваше единствено профила му, разкриваше бримката на левия ми жартиер и загатваше останалото. И да бяхме планували този незабравим спомен, нямаше да се получи така. Това пиано никога не бе звучало по този начин. Пръстите му не спираха да се движат по клавишите, мелодиите се понесоха около нас, вливаха се една в друга и прераснаха в заря от чувства. От нашите взаимни чувства. Аз знаех, че мястото ми е точно тук - зад него, прегръщайки го с две ръце. А той знаеше, че трябва да прави точно това - да ме покорява без ръце.

Ето така се прави любов. В средата на нощта.

                                                     

Deja senti - Вече почувствано

- Било е писано! - възкликна Ан, докато разярено триеше с гумичка чертежа си.
- Писано ли?! Как може да вярваш в подобни дивотии? Първо, това е супер несериозно, второ, никой не можеше да допусне, че така ще се получи и трето, от къде на къде всеки път ще извиняваме собственото си нехайство или липса на късмет с това "ПИСАНО Е"?! - ударих опозиция на думите й. Висим както обикновено в Парис и чоплим болните теми от отминалото лято - За друго не знам, обаче й го начукаха, много здраво и при това отзад!
- Стига, де! То ще им се върне и то в двоен, троен вид. Лошите хора правят и получават само лошо. - философски погледна Лин изпод "Космополитън".
- Аз също мисля, че ги допуснахме прекалено близо тия двете и гледай к'во стана в крайна сметка - само интриги, главоболия, умопобъркани момчета и запален град. Както каза - това е несериозно. Приключваме темата, че ми се гади, като почнем да говорим за тях - отсече Парис, дъвчейки солети. Извод: горката, малка Алекс!
 Писано било. Съдба, орис и всякакви други вещерски изпълнения. Може ли да повярваш в такова нещо или просто си безнадежден случай, хващаш се за най-малкото като удавник за сламка. И това ти помага - казваш си "Ами да, то така трябваше да стане. Филията винаги се обръща с шоколада надолу, по неписан закон. Ама това сигурно означава, че в миналия ми живот съм плувала в море от шоколад или най-малкото съм била диабетик, и това сега ми вреди, а под-психически се защитавам. А може би ми се връща за нещо ..". Бла, бла, бла, както казва един приятел. Въобще не е така, защото ако се научиш да си служиш правилно с ръцете и държиш здраво филията, тя няма да падне или ако тръгне да пада - ти ще я хванеш! Тук става въпрос за друго. Всичко е до опит и до много здрави нерви. Допускаш нещо да ти се случи (мислено или не, но в повечето случаи, искайки го), бам- то ти се случва и бам- вече си с опит. Честито за поуката и урока за следващия път. Виси ми нова обеца на ухото. И знам, че следващият път няма да се доверявам на хора, които плюят срещу сестра си, не харесват Хари Потър и музиката на Енрике Иглесиас.
 Описвам житейския си кръг -многоцветен, пъстър и хаотично подреден. В крайна сметка нали целият живот е един кръговрат от срещи, надежди, очаквания и реалност. Много, много реалност. Това, разбира се, не значи, че тази реалност задължително е щастлива. Даже напротив. Много е ...много е дива. И всичко се реди, едно след друго. Минават дни..., пресичаш улици..., прегръщаш хора..., събуждаш се..., четеш..., дишаш..., лято..., зима..., въздишаш..., чупиш..., смееш се..., пиеш..., живееш! Съдба, както ще рече Ан. Обаче, мамка му, не мога да повярвам, че друга сила, различна от мен, е написала моята и аз сега неотлъчно ще я следвам! Не мога да приема, че доброто и злото са се скарали кой да пише повече върху моя път, та така са се оплели в сплетните си, че са оплескали с мастило навсякъде! Не, не. Всичко е тук, всичко е сега. Топката е само в мен и от мен зависи колко гола ще вкарам. Или ще си седя на скамейката и ще гледам.
 ...
 Тъмно е и летя, събрала цялата еуфория и настроение на света. Страх ме е, толкова е високо! Но светлината на звездата пред мен ме привлича като магнит. Никога не съм била толкова високо, никога не съм летяла! Обливат ме топли и студени вълни. И тогава нечии пръсти прегръщат моите здраво! Поглеждам ги и тогава - сън! Това е било само сън. Но пръстите още стискат моите. Поглеждам към ръцете си, под завивките и - знаех си! Това са Неговите музикални пръсти. И мигом получавам най-милото дежа вю...

Когато всичко останало няма значение...

.. Когато искаш нещо толкова силно, с цялата си същност... Когато кожата ти настръхва при мисълта за него... Когато умът ти е зает само с това желание, а сърцето ти отброява минутите с ударите си... Когато не разчиташ само на съдбата, а всяко действие е посветено на мечтата ти...  Когато говориш с цялата любов и копнеж, които изпитваш... И тогава... Тогава то просто се случва... Започва обратното броене (за мен винаги е от числото 7)- 7- ... 6-... 5-... 4-... 3-... 2-... .. 1! Мозъкът ми блокира, дъхът ми секва .. имам усещането, че съм се гмурнала във вана пълна с лед.. Какви ти три метра над небето?! Аз летя! ...
 Всъщност това, че не мога да се държа на токчетата си не значи буквално, че летя. Вися на улицата и гледам човека пред мен. Същият като вчера е, същият е откакто го познавам. Само дето тогава ми беше леко неприятен. "Кога ще ти разходя пръстена?" ми каза докато гледаше лъскавото бижу на безименния ми пръст. Ама почакаай- какво е това глупаво сваляне, мухльо?- пита нажежено в клуба накърнената ми пиянска гордост. Обърнах очи и се врътнах на токчетата си. Но сега ... сега е много, мноого по-различно. Последва рязък завой и върховен обрат. Различен е начинът, по който го гледам и блясъкът, когато е край мен. Различен е гласът ми, когато говоря с него. И все пак съм си същата. Просто съм ... пристрастена. Аз го искам. Не, нуждая се от него. Или не, не мога да се сетя за подходящата дума (което си е негово постижение - да ме превърне толкова "красноречива"). Всяка моя клетка жадува за него. Аурата ми се развихря и сменя цветовете на дъгата под мелодията му.
 Ето го вече в ръцете ми.. Докосвам го само с връхчетата на пръстите ми, където рецепторите са най-изострени.. И да, то наистина се случва. Наистина е до мен. Има го! Започва обратното броене! ... 7 -....
 Връщам се обратно на улицата, където газирани балончета дразнят и парят гърлото ми щом той се отскубне от целувката ми. Целувката е... тя е... свежест? Не... феерия? (Ох, тази красноречивост!) Не... щастие? Не... красота? Не... страст? Не... музика? Не, целувката му е всичко, което искам, всичко, за което давам всичко. Ето за това говоря - онзи, който искам с цялата си същност. Пускам ръцете си навсякъде по него - без контрол, без срам, без предразсъдък. Плъзва пръстите си по гърба ми нежно. И сякаш тези пръсти са магически - минавайки по мен наелектризират всяка част. Фокусирам се и милвам човека, който изпивам с очи. Не мога да спра. Ще убия, но няма да спра да го притискам близо до себе си. Затворил е очи, сякаш сънува, а когато ги отваря впива погледа си в моя. Кафяви погледи се разтварят и трептят като пеперуди, пърхат клепки, а зениците се разширяват. Знам, че когато гледаш нещо любимо очите ти се уголемяват и стават точно като понички (в случая с шоколад). Хваща ръцете ми и ги слага на тила си. Идват ония горещо-студени вълни, които ме носят. Гледам го и не мога да се спра. Той е като нежна дрога. Каква е тази слабост в мен?! Пускам го,за да се осъзная, но дори не е за част от секундата, защото обгръща тялото ми, чувствам магнитната сила и отново ме приклещва силно.
 Усещам как сърцата и дишането ни влизат в такт. Най-вълшебната мелодия, която не може да излезе от никои ноти. Нито фа, нито ми - просто аз и ти. Тогава настъпва моментът, когато всичко останало няма значение...

Пристрастена

 За да имаш такъв човек в живота си се равнява на чудото над теб да прелети цяло ято от бели лястовици. И да видиш всяка една от тях поотделно. И да си го пожелаеш. А когато той ти се случи никога повече не можеш да бъдеш същата. Променяш се завинаги. Той те обгръща в един нов свят. Той те прави мелодия, от ония изящните, които са толкова наситени и незабравими. Той те слива с музиката, защото той е музика. Всеки негов случаен допир не само, че ме разтърсва из основи, но и прави кожата ми някак по-нежна, по-чувствителна, по-негова. Сякаш съм струна от китарата му. Но прегърне ли ме имам чувството, че ме обливат такива невероятни вълни и чувствам сякаш цялото ми тяло е напръскано от ситни капки портокалов фреш. Толкова е хубаво щом ме прегърне. Знам, че така съм способна да покоря целия свят. А какво се случва с тялото ми, когато ме целуне - цялото ми същество се пренася в друго свръх-енергийно поле. Очаквайки устните му аз тръпна, сякаш очаквам подарък. Когато за първи път опитах от неговите сравних вкуса им с този на прасковата. Узряла под най-чистите лъчи на слънцето, сочна и мека. Топи се и сока й се спуска в устата, за да утоли жаждата като парливото детско шампанско, което ми подари. Тия устни нажежават до червено всичките ми хормони, кожата ми настръхва и съм готова за всичко.

 Това се случва с мен дори само когато ме погледне с дълбоките си черни очи. Интимността, която излъчват може да се сравни с тъмната нощ, любимото време на влюбените, и отражението на полумесеца. Пълна хипноза  - като котка следя как мести очите си по мен. Харесвам шоколадовия им цвят- има нещо тайнствено и азиатско в тях, а той сам казва, че моите са малко по-хубави от неговите. И с риск да потъна, аз мога да плувам ли плувам в тези очи. И за да ме издърпа от тая магия хваща нежно кичур от косата ми и почва да си играе с нея.Точно както прави с мен. Започва нова магия. Усуква косите ми около пианистките си пръсти и бавно ги прокарва през устните си. Стига до носа и вдишва от тях като наркоман, който смърка кокаин, нищо, че понякога косите ми са попили миризмата на пурети. И защо му е коса след като има моята - след като има мен. После бавно стига до врата ми, нежно мести немирната ми коса и попива уханието на парфюма ми. Обича го. Обича да прави и това. Но повече обича да ми говори. Не спира да говори, може да приказва за всичко по цял ден. А когато не говори той пее. Римува, псува, тактува - такива са музикантите. Често пее и на ухото ми. Дрънчи с обицата ми и тихичко нарежда някаква песен, хрумнала му изведнъж. И аз не спирам да се удивлявам що за човек е той. 

 И не е принц, въпреки доказателствата, които изредих. Не е и господин за един ден. Той е здраво стъпил на земята, мисли, знае и може. Той е муза, която е неизчерпаема за мен. Дали ще рисувам или пиша е благодарение на него. Той е белият лист хартия, място, където въображението се развихря. Той е олицетворение на триумфа на артистичния гений. Показва ми го ден след ден, дори с най-малкото, което прави. Но онова, което направи с мен е върха на силите му. Аз отново дишам, макар и пристрастена.

Списък на необвързаното момиче: 1. Да се целувам на висок градус с напълно непознат -

...
 - Виждам я! Ето там, гледай, гледай! Леле, колко сме близо! Оо, моя Венеция! Красива, красива Венеция! - бях в екстаз докато съзрях в далечината очертанията на един от най-красивите градове в света! Залепена на задното стъкло на колата на Александър, нервно потропвах и стисках ръката на Лора. Не мога да повярвам! Намирам се в Италия - страната пропита с история, наоколо се лее най-музикалната реч за мен - език, който е толкова близо до боговете. Италия - известна с малките си улички, по които са се разхождали не един или двама от световните легенди, имена станали вечни във времето. Родината на идолът ми от детството - принцесата-воин Фантагиро (Барби и да иска не може да я догони!) и Моника Белучи - красавицата от "Малена". Домът на модата! Моята мечта се сбъдна! Сега следва: да пия кафе, да ям сладолед, а преди това пица или спагети, да се изгубя, да ме открие романтичен италианец, занимаващ се с рисуване, който ще се влюби от пръв поглед в мен, после ще ме покани на вечеря, след това да разбере, че сме един за друг, ще ми предложи на площад "Сан Марко" с мъничка кутия от "Тифани", след това ще вдигнем сватба, ще му народя куп бебета  и, и...
Венеция е точно пред нас - горда и величествена, плаващият град, окъпан в светлината на слънцето. Това е един от ония моменти, в които дъхът ти спира и се опитваш само с поглед да обгърнеш наведнъж цялата тази красота. С трясък слизам от колата и ето вече токчетата ми тракат по една тясна калдъръмена уличка, която води кой ли знае къде. Сливам се с останалите туристи, въоръжени с апаратчета и камери, щракам всеки ъгъл, всяка птица, гондолите и влюбените в тях, разни къщички и хора. А въздухът мирише на романтика (никаква миризма от каналите). Даа, помислих си, това наистина ми се случва. Тананикайки си "L'Italiano" на Тото Кутуньо аз зяпах джунджурийките на всяка сергия, не пропуснах нито едно от онези мъничките магазинчета, цапах с пръсти стъклените витрини, зад които бяха изложени различни маскарадни тоалети и маски, друг път разни мозайки и красиви стъклени изделия, тичах след Лора и останалите от групата, бутах се смело в тълпата, снимах се пред всяка важна и стара сграда (и не чак толкова де) - истинска туристка!
Водени единствено от желание, без всякакви карти и упътвания, след близо час в историческата част на града, бяхме на площад "Сан Марко", където се мерех пред Часовниковата кула, гонех и хранех гълъбите, снимах се пред разкошната катедрала "Сан Марко"и цъках от възхищение и преклонение пред красотата и човешкия гений.
Последваха още мънички улички водещи до Canalazzo Канале Гранде, под който гондолиерите разхождаха туристи, пееха на висок глас, а някои се целуваха тихо. Групата ни беше една от най-шумните наоколо, но щом за минутка се загледах върху петното от шоколад, което се беше разположило върху полата ми, аз изгубих останалите. Какъв късмет! Всичко върви по план. Значи следва да се появи италианеца, но защо ли наблизо има само гадни и потни туристи? Ама защо не мога да видя никой и защо тези старци там ме гледат странно? Сигурно е заради петното, но това не обяснява защо още не мога да намеря групата. И тези гълъби почват да ме дразнят. И ако още някой с маска излезе от тихите и тъмни ъгълчета ще получа удар. Ама къде отиде Лора?!
Почвам да бъркам в дамската си чанта, за която е известно, че никога не е подредена и когато сложа нещо в нея обикновено то се губи. Такъв е закона при тези чанти. Ето ги изгубените ми обеци, калъфа на апаратчето, 3 пакетчета дъвки, отверка (какво прави тук?!), запалки и, разбира се, телефона. Почвам трескаво да набирам номера на Лора и тъкмо слагах слъчевите си очила, когато най-зеленият поглед гледаше право в мен. На 12:00 часа пред мен стоеше Той - Италианеца. Не много висок, но достатъчно, с гъста и лъскава гарваново-черна коса. Тъмната му кожа блестеше под слънцето, а бялата риза изпъкваше невероятните очертания на тялото му. Усетих как долната ми челюст пада, побързах да се съвзема и да го огледам още веднъж, за последно. Той гледаше право в мен и вървеше срещу неадекватната ми персона. Тогава се разминахме и последва поглед и обръщане. Свалям очилата и засичам най-зелените очи право в моите. Чак тогава видях, че е в компанията на други мъже, облечени по същия начин, с лаптопи в ръцете, които се подсмихваха. О, не! Сигурно са видели петното върху полата ми! Тогава чух: "Ciao, bella!"- гледаше в мен, докато изричаше по най-сладкия начин най-простите думи. Ухилих се до ушите, грациозно се завъртях на токчетата си и смело закрачих напред. И се блъснах в Димитър - the head of delegation! Наложи ми се да чуя кратко конско и отново опиянена почнах да разглеждам Венеция. Но навсякъде ме преследваше най-зеленият поглед. Или по-точно бляна за него. Ох, съдба, защо си тъй жестока?!...
Решихме да отморим в една пицария, а аз да убия мъката си по изгубения, неизвестен италианец. В компанията на паста и пица, добре полети с вино, аз посрещах вечерта. И тъкмо, когато отново бърках из чантата си, Той, заедно с цялата мъжка гилдия, се настани на две маси до мен. Зеленият поглед изгаряше кожата ми и се разхождаше по мен. Стиснах силно листчето, което напипах и го извадих. А, Списъкът на необвързаното момиче! Прибрах салфетката обратно в чантата и си казах, че това е преломен момент. Любезният сервитьор носеше поредната бутилка вино, а аз не спирах да зяпам мъжа отсреща. Наместих стола си, за да ми е по-удобно (и по-близо, де), вдигнах чашата си и тогава Той ми направи знак за тост! О, това е точно моят тип! Може би не се занимава с рисуване, но пък сигурно има собствено лозе в Тоскана... Пак ще му народя дечица, които да тичат по полето...
-Siamo spiacenti, questo è per te! - сервитьорът ми подаде малко листче, на което пишеше: "Sono Thomas, e chi sei?" Слава, Бога, че някога учех италиански! Погледнах към Него, а той не спираше да се усмихва. "Аз съм Томас, а коя си ти?" Аз ли коя съм? Бъдещата ти жена, майката на децата ти, разбира се. Но написах следното: "Il mio nome è Adriana, l'altro deve trovare se stesso", което ще рече "Казвам се Адриана, другото трябва да разбереш сам". Изпратих листчето обратно, а той вече плащаше сметката. Чудех се какво съм объркала, дали нямах правописна грешка и да съм го обидила или напсувала случайно. Дръпна рязко стола си и тръгна срещу мен. Дали бях прекалила с пиенето или опиянена от Томас решете сами. Но той го направи! Дойде при мен, хвана ръката ми и аз станах от масата. Притисна ме в прегръдките си и ме целуна! Целуна ме страстно, диво, горещо, но и много нежно. Целувката имаше мирис на мускус и бяло грозде. Прониза ме още веднъж със зеления си поглед и се потопи във Венеция. Стоях като вцепенена. Лора, която стана свидетел на това, също. Нужни ми бяха няколко минути и още две бутилки вино, за да се свестя и да продължа да дишам. Извадих Списъка от чантата и срещу "1. Да се целувам на висок градус с напълно непознат" сложих отметка и отпих от чашата си...
Венеция се къпеше в романтичния залез.
...

Връзки за цял живот

 Мирише ми на прясно окосена трева. И на току-що сварено кафе. Ама не венецианско. Седя на терасата и гледам изгрева - същото слънце, което галеше кожата ми, блестеше в очите ми и се отразяваше в Адриатическо море само преди седмица. Седмица започнала от петък 13.- съдбоносно звучи, нали? А само да разберете началото ...
 ... Кисна вече половин час пред храм-паметника "Александър Невски", мястото на уговорката с хората, с които трябва да прекарам 168 часа (ако и през останалото време организацията е такава това пътешествие почва да ме изнервя). Изнервя ме и майка ми, която не спира да ме поучава и съветва какво, кога и как да се държа, през минута проверява куфарите ми, разпитва ме колко чорапи съм сложила в куфарите, преглежда пътя България-Хърватска, смята наум колко часа ще отнеме пътя и ми заръчва за милионен път да си проверявам телефоните и да й вдигам всеки път, дори с риск да стане досадна. И докато обръщах очите и гледах кисело часовника си чух клаксона на Димитър. The head of delegation или казано по-просто човека, виновен за необикновените работи, които ми се случиха и онези, които предстояха. Димитър е от малкото млади хора, на които им пука за държавата, отдаден изцяло на каузата за по-добро бъдеще, заобиколен от странници, които се занимават с уж сериозни неща, но при първа възможност слушат циганска музика, храчат и плюят в каналите на Венеция. Добродушен, висок и прегърбен от целия товар и проблеми, Димитър слезе от колата и започна да обяснява накратко (нетипично за него) как ще протече къмпинга, в който отивахме. От колата се показаха аморетата Криси и Владо- същите влюбени, с които се запознах миналата година. Нали се сещате, че любовта е навсякъде и заразява, е в случая те ухаеха и пръскаха любов около тях. Обаче има и друго и неговото име е Станислав, по-познат като Доцента, седящ нацупен на предната седалка. Не познавах този човек, но определено се дистанцирах от него още в самото начало (дали възрастта му бе причината да го гледам съмнително или лошото му настроение - изберете си сами). Чакахме другата кола и останалите непознати, с които трябваше да пътувам аз. Докато зяпах сънно майка ми и Димитър, който полираше колата си (за пореден път/ имам чувството, че я целува всяка вечер преди да заспи, колата, не майка ми/) пред нас приближаваше Лора. Размахала се отдалече и влачеща след себе си няколко огромни куфара (при тази гледка Димитър изпадна в нервна криза). Миналата година единствено с нея не бях в по-близки отношения (загуба!- осъзнах го още на втория час от пътуването), но сега тя изглеждаше готова да покори всеки връх, въпреки че преди дни е лежала в болницата, и раздаваше енергия и усмивки на всички. И тогава се заслушах как Димитър обясняваше, че колата, с която трябва да пътуваме (и която още не е тук!), е останала в сервиза, защото не е в изправност. Обърнах очите още веднъж и се заредих с търпение...много, много търпение.
 Два часа по-късно подавах куфарите си на Александър или по-късно Звездата на лагера. Той и Трайко бяха двамата непознати за мен, онези, с които пропътувах и се губих (десетки пъти!) по пътя за Хърватско. Целунах мама и татко, стиснах чантичката си и се наместих до Лора и куфарите на задната седалка. И така два часа, изпълнени ту в неудобно мълчание, ту в несвързани разговори между непознати и вечните игри "Градове и държави" и "Асоциации" ние пътувахме необезпокоено. Докато не започна да мирише на бензин. Не само, че миришеше, то направо вонеше. Какво последва ли? Чу се силен шум, усетих странните вибрации от колата и Александър заби спирачки и повече не можехме да потеглим. Ето на, петък 13. започна пряко да влияе на ситуацията или моят късмет отново "проработи"! Излязохме от колата и се натъкнахме на огромно бензиново петно по целия асфалт на магистралата! Докато проклинах всичко живо, Лора съставяше план за пропътуване на останалите 1300 км на автостоп и репетираше как ще плаче в най-близкия автосервиз. Машина за идеи! Слънцето препичаше главата ми и бях на косъм от емоционална криза, когато най-откаченият шофьор караше назад в платното на магистралата. Естествено, че става дума за Димитър, който возеше Спасението! Колата спря до нас и от нея слязоха храчещият Станислав и останалите. Оказа се, че уважаемият Доцент работи в автосервиз! Професионализма си каза думата. Намусен Доцента оправи проблема за около две минути с подръчни материали, малко вулгаризми и псувни за разкош (този човек започна да ми харесва). С пожелания за "Лек път" ние отново поехме към далечната дестинация. Тоя път, превъзбудени и нетърпеливи започнахме да се опознаваме далеч по-приятно.След като разбрахме всичко (е, почти всичко;) един за друг и започнахме да си фамилиарничим, Хърватска не ми се струваше толкова далече. 
 Какво друго да разкажа за началото? Освен, че ядохме на бензиностанция от конските кюфтета на Доцента под съпровода на мазна музика, карахме в насрещното, избегнахме няколко катастрофи, объркахме пътя на всеки завой (просто имахме време за губене, не за друго), за една вечер минахме границите на Сърбия, Хърватска, Словения и дори Италия. Досещате се кой е виновният за това, нека не споменавам имена. В ранните часове на бленувания 14. юли вече бяхме пред лагера, готови да посрещнем всичко неочаквано. Мястото беше буквално претъпкано с други заблудени като нас. Но не можех да пропусна колко красиво беше. Окъпана в лунна светлина главната алея, която водеше до палатките и бунгалата беше пълна с млади и усмихнати хора. Бяхме в гора, но чувах шепота на морето, което беше на една ръка разстояние. Дърветата аристократично поклащаха клоните си и показваха пътя към малкото бунгало, което приюти мен, Лора, Димитър, Доцента, Трайко и Александър. Погледнах ги още веднъж, вдъхнах си самоувереност и задърпах куфарите след мен. Все пак най-важното е, че исках да ми е ново и го получих. Потопихме се в нощта и атмосферата, забравихме за фаталния петък 13. и смело закрачихме през гората.
...

Списъкът на Необвързаното Момиче

 Много обичам да сърбам със сламка дъното на чашата докато не остане и капка от фрапето, което си получих преди половин час. Докато Парис се излежава на другия шезлонг и съсредоточено приготвя списък с необходими принадлежности (в петък заминава за Милано, Италия при нейния приятел) - токчета, 7 рокли, 3 чифта дънки, всички тениски, 4 блузи с дълъг ръкав, бельо (шегувам се, май ще си носи), камера, зарядното за камерата, гланц, спирала и други подобни , аз се разтапям като бучка лед до нея. Тя получи и друг списък, съставен изцяло от мен, пълен с поръчки и всякакви заръчки, които трябва направи, купи или види. Но тоя списък е много по-скучен от този, който Парис и Ан ми изготвиха - Списъкът на Необвързаното Момиче. Звучи страшничко, нали? Просто още не сте разбрали какво включва, а за това след малко.
 В една от горещите съботни вечери аз, Парис, Ан и Алекс преценихме, че ще е по-интересно да преместим времето за плаж в по-късните часове. И така под лунните лъчи и няколко коктейла повече ни дойдоха идеи, които в нетрезво състояние стоят заключени в скромните ни съзнания. Тъкмо вдигах чашата на Парис, когато тя ми я сграбчи от ръката, за да долее още "масло в огъня" и започна да разказва за бъдещите си летни планове и намерения като едно обвързано момиче. Уморена от дългите брътвежи, Ан подскочи от стола (разля половина от мартинито си върху Алекс) и се обърна към мен:
- Като нашето необвързано момиче ти имаш правото и задачата да направиш всичко онова, което на нас ни се иска, но не ни стиска! Ти, Адриана, трябва да изживееш лятото на необвързаното момиче!
Така дойде блестящата идея за Списъкът на Необвързаното Момиче. Ан взе една смачкана салфетка, разгърна я и с молива си за устни почна да пише върху нея:
 Това лято трябва:
 1. Да се целувам на висок градус с напълно непознат 
 2. Един ден ще казвам само "Да", дори и да не съм съгласна
 3. Скок с бънджи и татуировка
 4. Да прекарам цял ден с лица под 8 години
 5. Да си купя нещо неприлично скъпо
 6. Да опитам холандската трева на един приятел
 7. Да издиря голямата си любов и да му пусна
Докато Ан пишеше Списъка заедно с Алекс и Парис, аз не спирах да се превивам от смях на техните спорове относно точките.За да се съглася на всички предложения бях принудена да поръчам още и още алкохол, така че може да обвинявам единствено това, че те се възползваха от едно налято, необвързано момиче.
- Скромен, вълнуващ и приятен списък, подходящ за горещия сезон. - с тези думи Ан тегли чертата (счупи молива си) на възложените ми задачи. Връчи ми Списъка победоносно, гледайки ме право в очите, и ми даде благословията и разрешението си за всичко неразрешено.
 И това лято се оказа най-разпокъсаното до сега - Жу е в Англия, Ники отдавна се препича на морето (разбира се, не сама), Ан и приятелят й утре заминават за планината, Парис ме напуска за около месец, а аз оставям всички останали тук след седмица. Заминавам точно в петък 13 (какъв късмет, добро начало!) за Хърватско, където на брега на Адриатическо море, в компанията на напълно непознати, ще изпълня част от списъка ми (всичко ще документирам, вече обещах).
 За да се съберем отново всички котки ще дочакаме август - имаме още цял месец да изпратим лятото, както подобава (и да допълним някоя нова точка). А сега влизам в басейна, защото при мисълта за Списъка започнах да кипя.

Сляпа среща - ІІІ

 И май е време да се върна на страстната, добре позната тема - Ян. След ужасяващата ни неочаквана засечка  и обещанието за сляпа среща се мина толкова време, че все едно е било в друг живот. Търкулнаха се дни и вечери посветени на други, изпълнени с най-различни вълнения и трепети, а Ян все така остана един непознат за мен. Не, че не поддържахме контакт - знаехме си номерата и в моментите на пълна усамотеност и заблуда редовно го чувах - независимо от алкохолните промили в кръвта. И всеки път когато на екрана на телефона ми грейваше неговото име аз изтръпвах - така, както след гореща баня те лъхва студен въздух или когато изяждаш парче лимон след изпита текила. А на практика не зная кой знае колко повече от името му и въпреки всичко потрепервам. Както и да е.

 Времето не чака никой. Минаха седмици. Но ние продължавахме да се търсим и не спирахме да се лъжем за сляпата среща. Ту аз нямаше да изляза, ту той. Вечно някой си намираше оправдание, за да не се видим. Дори мога да отбележа, че Ян е първият, който някога го е правил! И то не го направи само веднъж, а цели два пъти. Което си е пълно предизвикателство и изненада за мен. Но не се отказвах, защото стане ли дума за инат моето име излиза като негов синоним. Нямаше как да не отбележим края на първата година в университета и набързо събрах моите най-близки колеги вкъщи преди началото на нецензурната нощ, която бях посветила на извоювано пиянство. Знаех, че Ян също ще бъде навън, а може би дори много по-близо отколкото очаквах. Знаех, че това ще е деня на нашата сляпа среща. Знаех, че трябва да пия, за да не изгоня смелостта си. Но не знаех какво предстоеше да се случи.

 Часът беше 22:30, когато почти всички се бяха събрали вкъщи, някои дори вече бяха пияни. Тогава входната ми врата се тресна силно и Пипи, моята красива колежка, влетя в стаята. Пипи е средна на ръст, има прекрасна гъста и много къдрава коса, а под кристалните й сини очи закачливо са се наместили лунички. Пухналите й устни не спират да говорят и вечно да се усмихват на нещо или някого. Тя е голям образ, изключително печена и много интелигентна - човек с когото можеш да си прекараш страхотно в бара или университета. Същата тази се намести срещу мен на масата във видимо унило настроение. Всички започнаха да я разпитват какво и как се е случило, а тя послушно разказа как преди седмица е приключила дългата й връзка с момчето, с което, освен легло, деляха един покрив! А само преди няколко дни ходиха, за да си изберат нова спалня! И от тази връзка не е останало нищо, освен няколко негови рисунки, на които Пипи позира с удоволствие, спомени, които нагло изплуват в съзнанието й и ... плазмата, която тя сама трябва да изплати. Уважаемият се изнесъл набързо от жилището им, оставил горката Пипи да се оправя сама заедно с няколко негови забутани чифт чорапи, защото просто преди дни се събудил и открил, че вече не я обича и не иска да е с нея. Докато колежката ми се наливаше с алкохол и разказваше на висок глас как той вече й се похвалил, че си намерил нова тръпка, аз се грижех за чашата й и попивах всяка от думите й. Пипи обясняваше, че мъжете не са като хора и разясняваше теорията, че единствената им грижа е да си създадат удобство, да те използват максимално и когато на фронта се появи нещо ново - захвърлят те и обръщат гръб на стогодишната ви връзка, оставяйки след себе си хаос, телевизор на изплащане и ти насаждат омраза към всички индивиди с пакет в гащите. Монологът и беше прекъснат от sms-а, който получих. Ян - изглеждаше многообещаващо. Отварям внимателно съобщението, присвивам очите (винаги, когато пия зрението ми се влошава!) и чета: "tazi vecher - slqpa sreshta? shte me namerish li ili da te tursq?" Да, да, да - ето това е доказателството, че е останало поне нещо човешко в мъжете. Изтрих усмивката от лицето си, не казах нищо и се обърнах към останалите на масата - Пийте, за да тръгваме!, докато пишех отговора си - "shte me namerish na mqstoto, kudeto me otkri."

 Напихме Пипи и се отправихме към дискотеката. Не мога да повярвам колко самоуверено вървя на високи токчета, когато съм на градус! Може би трябва постоянно да го правя! Не си спомням какво и как е станало, но като че ли дъното на бутилката на масата ни беше спукано. Алкохолът свърши толкова бързо, а смелостта в мен направо напираше да се покаже. Очаквах отговора на Ян повече от час и половина и леко започнах да се изнервям. Когато обаче го получих не бях никак очарована - "sujalqvam, ne moga da doida nikude. utre shte ti razkaja, na teb priqtno". Отворих очите си и съм сигурна, че са заприличали на палачинки. Ето той пак го направи! Пак ми върза тенекия! Пак ме разочарова!!! Убедих се в правотата на думите на Пипи! Тя отлично е разбрала мъжката тактика - прави се на интересен, за да успееш! Ах, само да ми беше пред очите! Смелостта ми се превърна в яд, който за съжаление приложих върху телефона си. Докато събирах батерията и капачето на телефона си, клатушкайки се на токчетата, клекнала между масите и краката на хората, някой хвана ръката ми и сложи дланта си пред очите ми. Изправи ме, а аз напълно неадекватна и недоумяваща опипвах ръката върху очите си.

 - Ето това вече е сляпа среща - Ян мъркаше в ухото ми, нежно долепил бузата си върху моята. Освободих се от хватката му, за да се обърна и да се притисна в него (в подобни моменти ставам доста красноречива).

...

В очакване на октомври

С края на тази емоционална седмица настъпи и краят на тази уморително-изцеждаща сесия! Но да се върна назад с това как посрещнах седмицата- по копринената ми нощница пред входа на блока улисана в компанията Ян, след което последваха два дни, през които трябваше да се боря с настъпилата болест, високата температура и тежките изпити. Ала сега ще дам малко отбой на темата за "сляпата среща", а ще открия великия проблем, който ме мъчи тези дни. Когато преди няколко месеца моята многоуважавана и страшно обичана приятелка Жу ми спомена, че евентуално ще посвети лятото си на работа в чужбина, аз въобще не осъзнавах същността на това, което бръщолевеше по цял ден. Не осъзнавах, че няма да е заедно с мен по време на летните жеги, когато най-големите ми нужди са свързани със сладолед и приятелска компания. Не осъзнавах, че ще липсва при всичките събирания, които предстоят. Не осъзнавах, че Жу няма да е тук, за да отпразнуваме края на първата ни година в университета. Тя няма да е тук дори и за двайстия си рожден ден! Жу ще пропусне моето велико изпращане за Хърватия, както и това на Парис за Италия. Тя ще бъде на стотици километри далече и, и, и просто не е същото!
 Това ще бъде най-дългата ни раздяла. Най-тежката и най-скучната. Защото ще ми липсва. Ще ми липсва, когато няма с кого да си разделя последното парче от пицата; когато няма да е тук, и да ме гледа, и слуша в захлас най-дребните подробности, които и разказвам (и държа тя да чуе) за най-маловажната глупост. Ще страдам, когато няма с кого друг да си събуя токчетата и да тичам и пея с пълен глас по улиците в ранните часове на деня. Жу няма да ме радва цяло лято с голямата си разсеяност, енергичност, позитивност и вечното бавно загряване и късно отреагиране. Всеки има по един такъв приятел, нали? Общо взето ме остави да се спасявам сама насред разгара на лятото.
 Тя замина в понеделник за Англия, заедно със страхотния й приятел. Поне няма да я мисля как ще се опази, защото е малко разсеяна и понякога непохватна, та много я бива да се забърква в изненадващи ситуации, в които трябва малко повече сила. Ама през октомври аз пак поемам от него щафетата. Както и да е, във вторник не усетих, че я няма, защото бях прекалено заета с високата температура, която ме повали на леглото за повече от 20 часа! Но някъде привечер в сряда започнах да се сдухвам сериозно. Погледнато реално всичко си беше наред - не страдах от липса на слънце, зарязах антибиотика, предстояха последните изпити и общо взето нямаше от какво да се оплаквам. Обаче нещо ми липсваше. Ааа, да - Жу! Първите ми дни без нейното присъствие са си наистина леко странни и малко сивеят. Може би защото още не е писнала в телефонната слушалка : "Ааааа, къде си, бе, човече?! Тук, ако знаеш каква лудница е!!! ..."
 А до тогава ми оставя да си въртя старите архиви и да се залисвам самичка на тогавашните физиономии. Как да разреша проблема?! Както се пее в една моя любима песен: "Сега пия и чакам моя пробив". И едно международно телефонно обаждане!

Сляпа среща - ІІ

..
 Погледнах веднъж, погледнах втори път екрана на телефона, а той продължително и настоятелно не спираше да изписва "Ян Ви търси". Преглътнах шумно глътката безвкусно кафе от машината и сграбчих телефона. В изминалите секунди, преди да отговоря, се чудех какво да му кажа - да обясня на непознатия, че снощи е станало недоразумение или, или, или ....
 - Ало ... - започнах смело аз.
 - Алоо, защо си ми звъняла снощи? - даже не дочака да се доизкажа и ме почна.
 - Кой?! Аз съм ти звъняла?! Ти сам си набра номера от моя телефон, така че..
 - Хахаха, сериозно ли така съм направил? Я, разказвай, че нищо не си спомням ... - снощният не спираше да се смее, а гласът му кънтеше в слушалката. Стори ми се, че току-що е станал от сън и се заех да му изяснявам накратко ситуацията от предната вечер. Доста се забавляваше, когато разбра как по-точно е взел номера ми и силно се учуди, че се е стигнало само до там.
 - Потърси ме във Facebook - Ян изръси накрая най-глупавото заключение и затворихме. Какво стана след това ли? Освен, че го потърсих и го намерих. Не можех да повярвам колко здрава памет имам в нетрезво състояние - същите очи от снощи, не бях сбъркала дори височината. Единственото, което бях пропуснала бе очарователната усмивка, която се кипреше на всяка снимка - тръпчинките по бузите правеха физиономията му нежна, сякаш беше от кадифе, а чертите меки. Нужни ми бяха минути, за да осъзная, че гледам улисана в снимките на Ян и държа опасно близо до лицето си четката със синя боя (по същото време рисувах).
 Дни след това последваха дълги и кратки писания и обаждания, някои в ранните часове на нощта, породени от доза силни питиета и смелост. Разбрах, че Ян е на моите години, учим в един университет, обичаме мусаката (не питайте как!) и веселите компании гарнирани с достатъчно алкохол. Обясних си височината му с това, че тренира волейбол (въпреки, че никога не ми го е казвал - да живее Facebook!), но още не мога да си обясня едно: защо още чаках уговорената преди месеци сляпа среща! В деня след виртуалното ни запознанство и разпаления разговор, по повод нашето запознанство, Ян предложи следното - среща, ама сляпа. Ако нямах толкова богато въображение и силното усещане, че на всяка цена ще го видя отново на живо, надали щях да се навия за подобна уговорка. А тя беше да отидем една вечер, по едно и също време, в една и съща дискотека, където трябваше да се намерим, при една уловка -  да сме пили поне половината на изпитото количество от вечерта на запознанството ни! Каква брилянтна идея, на що за човек би му хрумнала! И как да не се навия?! Обаче ...
 На другия ден, изтощени след четири безбожни! часа лекции и упражнения, аз и моите колеги решихме да съкратим деня с едно наложително кафе в кафенето срещу университета. Едва се навих, но все пак не мога да се деля от колектива и склоних да пия едно бързо сокче. Половин час (колкото да отбием номера) по-късно, докато се взирах в калните си бели маратонки и тихичко мечтаех за горещ душ, ставахме от кафенето. А навън някакъв страшен студ и гаден вятър!! Погледнах образа си в огледалния прозорец и за малко да получа удар от това, което видях - изтощена, пребледняла и гладна физиономия, косата безмилостно вдигната в ужасна рошава опашка и провиснали дънки, под които гордо стоят окаляни маратонки. Истински кадър от филм на ужасите! И познайте какво се случи! Тъкмо се препъвах от единствената изпъкнала плочка на тротоара и щом вдигнах очи (след звучната псувня, която изпуснах, разбира се, без да искам) към пешеходната пътека го видях! Ян - уверено върви точно срещу мен (или онова подобие на мен), гледа право в куцащия ми сулует и явно нямаше намерение да ме подмине (а аз само на това се надявах).
 - А, здрасти! Какво става? Леле, как се познахме - възкликна той.
 - Ааа, здравей.. Амиии, таковата, ние тъкмо ставахме.. много труден ден.. много съм изтощена.. Дааа и на мене ми е едно такова... странно как въобще ме позна... - замрънках аз.
 - Е как?! Охх, то и аз се надявах да не ме познаеш и да ме подминеш, че така напълно развали сляпата ни среща - погледна надолу към мен Ян. Идеше ми да се повдигна на пръсти и да му кажа, че и аз не съм особено въодушевена, но вместо това само заплашително замахнах пръст срещу него с думите: "Явно срещата ни бърза!"
 - Прибирай се, че е много студено, а не трябва да настиваш за другата ни среща! - отсече ме отвсякъде и ме подбутна да си ходя. Както никога не бих направила - кротко му пожелах: "Приятна вечер!" и си тръгнах по пътя.
 - Ще си пишем! - чух отдалечаващия се Ян.
Да, да - след като желае да си пишем, явно още не съм го стресирала достатъчно- вървях и си мислех по пътя за вкъщи. Прибрах се и след като изпълних мечтата си за деня (говоря за горещия душ) влезнах в социалната мрежа. ":) pribra li se? ne zabravqi, che te chaka slqpa sreshta!" - Ян!
Смея ли да забравя?!
...

Сляпа среща - І

 Най-сетне!! В сесия съм, а нито едно от действията ми не показва това (държанието съвсем). До толкова съм се отдала на безхаберие, че всеки ден си измислям ново и различно задължение от това да седна и да си науча материала като нормалните студенти. Не спирам да мисля за приближаващото лято и нямам никакво търпение да дойде. Прекарвам целия си ден в офиса на мама, преписвам нейни документации, за да влезна в употреба и да свърша нещо полезно. До момента, в който тя не ме остави сама и единственото, което правя е да се въртя на стола (или прибирам някоя и друга рекламна запалка). Главата ми е заета със всевъзможни глупости, а седна ли да уча започвам да тактувам с крак някаква шантава мелодийка или да рисувам върху лекциите. Всъщност си мисля и за други работи...
 Някога били ли сте на сляпа среща с непознат? С човек, когото познавате съвсем случайно и имате бегла представа само за височината му. Случвало ли ви се е да поемете риска в очакване на пълно разочарование и същевременно да се надявате силно да грешите? С такъв човек. Защото на мен ми се случи! И то съвсем случайно. Всичко започна така:
 В края на първата сесия, след голямото изпитване и преди началото на новия семестър, бушоните ми буквално изгоряха. Мислих само за купони, събирания, партита, празници и пр... И така една студена февруарска вечер аз и моите приятелки от университета си дадохме за душата в един бар. След изпитата бутилка уиски, обърнатите текили, розовите шотове и множеството изгорени калории на дансинга, ние решихме да се приберем обратно вкъщи. Обикновено имам проблем с обувките и краката ми отказват да вървят в права и правилна посока винаги след подобна вечер. Оная вечер имах още едно изпитание пред токчетата ми. По-рано, за да стигнем до бара трябваше да изкачим двайсетина стръмни стъпала, които водят до дискотеката. Същото ни очакваше и на връщане. Докато се чудих как да слеза по стълбите (вариантите бяха два- или да се спусна по перилото, или да си сляза по дупе до долу) и да се добера до вкъщи, студеният вятър блъскаше косите ми със страшна сила. Загърната в дългия балтон се опитах да фокусирам приближаващата се фигура. Видя ми се висок поне два метра, широки рамене и едва когато се доближи до мен видях, зелените му очи, окъпани в блясък от алкохол. Май беше пил точно колкото мен (може и повече).

 -Имаш ли намерение да слизаш по стълбите или още им се чудиш?- високомерно ме заговори непознатият.

 -И да имам, и да нямам - това не ти влиза в работата!- сопнах му се аз и вирнах брадичка до небесата (като за опора се подпрях на парапета).

 -Ако имаш проблем мога да ти помогна. Къде живееш, да не се изгубиш до вкъщи?

 -Светло е и все още мога да се ориент..

 -Дай си номера!- не ме изчака даже да довърша и нетърпеливо ме сграбчи за ръката.

 -Нищо няма да ти давам!- обърнах се към моите приятелки за помощ, които не спираха да се превиват от смях.

 -Дай телефона на твоята приятелка- гледах как непознатият разпитва моята Йо.

 -Ааа, не, не - тия да си ги нямаме!- отряза го тя. Той се обърна обратно към мен, а аз едва ли не го чаках замръзнала на мястото си.

 -Не, аз знам, че ще го дадеш! Казвай!- нареди и ме прониза със светлия си поглед. Почувствах, че наистина ще му го дам, че той трябва да го има, знаех, че ще го има. Не спирах да го оглеждам от дългите му крака да последния косъм на главата му, а той нетърпеливо взе телефона от ръката ми и набра собствения си номер, а след това го прибра в джоба ми.

 -Запиши ме Ян!

 -Ян? Аз съм Адриана!- едва си казах името и той ме повлече надолу. Минахме стъпалата с лекота и даже не усетих кога стъпих отново на земята.

 -Ще се прибереш ли?

 -Да, достатъчно помогна!- и се обърнах след писъците на приятелките ми, които до сега се смееха, а сега ги гледах да тичат по стълбите след мен и Ян. Изчаках ги да слязат при мен и ме заляха с купища въпроси: "Кой беше това?! Ама вие познавате ли се? Лелее, колко е висок!!"

Усмихнах се загадъчно и им казах само "Аре, утре ще се чуваме!", а след това поех по пътя за вкъщи.

 На следващия ден, докато се стабилизирах от снощи и пиех кафе в приятна компания, на телефона ми просветна името "Ян Ви търси" - мигом се върнах часове назад, на стълбите, пред бара, заедно с високия непознат. И изтрезнях напълно! 

...

Любовник

 Месец май едва започна, а градусите на времето и настроението ми са приповдигнати повече от всякога. Не си мислете, че съм спечелила от тотото, нито пък, че съм изкарала шофьорските курсове. Не съм открила Светия Граал, нито пък съм станала световноизвестна. Няма нищо грандиозно. Просто си пътувам обратно за София, а в автобуса до мен седи една възрастна жена. Същата преди минутка с усмивка ми подаде едно бонбонче-лукче, докато любопитно наблюдаваше как със замах пиша курсовата си работа на тема „Представата за жизнен успех“. Приех лукчето със задоволство и мигом щом усетих сладко-лютивия му вкус се върнах две вечери назад. Тогава поех от топлите му устни лютивото бонбонче, докато той се взираше в очите ми. Не преставаше да ме стиска в обятията си, толкова силно, че имах чувството,че ще се счупя. Усетих парещия му дъх до ухото си и опипах с пръсти лицето му. Нослето, бузките, устните – всичко си беше на мястото. Доволна се оставих да продължава да направлява тялото ми. Спомням си, че същата вечер му казах, че не мога да продължавам да се страхувам от мнението на останалите за нас. Казах му, че искам да го превъзмогна, а единственият начин да го преживея е да го изживея. С него. Погледна ме многозначително и ме заплаши, че това нашето няма преживяване.

 Години наред живееш с мисълта за някого, независимо дали той е с теб или с друг човек, дали живее на съседната улица или в друга държава. Не мислиш за него през цялото време. И все пак се сещаш за скандалите и милите моменти, когато спомен профучи през съзнанието ти. Дори когато не знаех дали е добре или има нужда от помощ. Не спирах да търся отношението му в другите около мен. И не спирам да се разочаровам. Защото той е един, уникален и незаменим по свой си начин. Усмивката му блести на фона на тъмната му кожа, а щом гледам филм с елфи се сещам за ушите му.  Когато го видя в мен изригва заря, която няма нищо общо с пеперудите в корема. Тя е силна, многоцветна като различните чувства и емоции, които бушуват в съзнанието  ми всеки път, когато се сетя за този човек. Видя ли го независимо дали държа друг за ръката аз се пренасям при него. И когато дойде моментът, в който този същият човек ми призна, че мисли за мен по същия този начин, по същото време, тогава се случва онова, за което не съм смеела да мечтая. Разбирам, че е шепнел името ми, докато е спал с друга. Показва ми стари, дребни вехтории останали непокътнати от нашето време. Припомня ми спомени, които отдавна съм превърнала в стар сън. Обещанията му бяха същите. Аз не искам други, искам само да изпълни вече дадените. Да бъде с мен. Да го изживея. Лошо се влюбих... Лошо. И то отдавна.

  А лукчето се разтапя в устата ми (както аз се разтопих в него) и губи вкуса си. Преди София съм, а курсовата ми работа няма край....Жената до мен е поруменяла от мислите, които оставих да нахлуят в главата й докато чете какво пиша. Сега ме разглежда с любопитство, кой ли знае какво си мисли. Та, всъщност какво е успеха за мен? ... 

Welcome Home!

 Ето, че пролетта вече е факт! Навсякъде около мен е покрито със зеленина, мирише ми на кафе, слушам с досада песента на птиците, които моят котарак Жоро дебне от ръба на перваза на терасата ми вкъщи, а брат ми Фабиен не спира да ръчка таблета си. Дааа, ние сме у дома - в моята родна къща, в моят познат до болка град! И въпреки, че миналата година по това време нямах търпение да избягам от тук, за да преоткрия нови и нови светове, много често взех да се прибирам с удоволствие. Заключвам се в моята крепост и мигом усещам защитата и топлината, които другаде не мога да открия. А да не обяснявам какво се случва с мен, когато в далечина от колата съзирам очертанията на малките къщи, високите кооперации, кривите улички  - изпадам в екстаз и нямам търпение да разходя високите си токчета по нормален асфалт, а не павета.
 Винаги съм казвала, че няма по-досадно нещо от познатото и постоянно натрапчивото. Точно така си мислих и преди да разбера, че именно това понякога ми липсва толкова много, че съм готова да дам мило и драго, за да го имам пак. Така се случва в редките моменти, когато оставам сама. Замислям се за вкъщи, за досадните "филмирани" хора и обиколените хиляди пъти улици. Сещам се за това, което съм оставила в замяна на волния си полет далеч от всички. И изглеждам доволна (освен в ония случаи на самота). Въпреки, че като всеки друг малък град и в моят всичко за всеки се знае. Оня ден Парис се прибра от Милано, Италия, където беше, за да навести приятелят си. Никой не знаеше за пътуването й, защото щеше да остане в тайна, а хората, които бяха просветлени се брояха на пръстите на едната ми ръка. Още преди да се прибере целият град бе пламнал с новината. Ето такива са моите съграждани и аз си ги обичам. Не само, защото са "кефали" (кефят се да се хвалят) и нямат сбъркан прякор. Такива са, но също са и много горещи, земни хора, които в студената София понякога ми липсват.
  Сега обаче съм си обратно тук и още от първия ден попаднах на сочните клюки и замотани интриги. Два дни поливах обилно завръщането си в компанията на моите писани. Вечерите прекарваме заедно на по чашка розе. А още първата събота се сгуших в добре познати топли обятия, чакащи и готови да ме защитят и приютят от непознатото; долепих устните си до неговите и мигом се върнах назад...   Горе-долу така прекарах първата си седмица обратно тук. Да, аз съм си у дома, заедно с всичките ми котки! Е, все още липсват една-две, но много скоро ще бъдем се съберем. Замислям грандиозно многообещаващо парти точно тук в събота. След това ще разказвам...
 Важното е, че има любов!

Pearl

 Всеки, който ме познава знае, че една от маниите ми е бижутата. Обожавам ги - златни, сребърни, изчистени или със скъпоценни камъни. Днес отново бях изправена пред дилемата, която всеки път ме измъчва, с какво бижу да съчетая облеклото си. Докато се чудех дали пръстена със сините камъни ще е подходящ, моят котарак (мъркащ и въртящ се непрестанно около мен) събори кутията с бижута на земята. От там изпадаха толкова много джуджурийки: късметчета от кафето, листче с телефонен номер (за жалост без име под него), капачетата на новите ми обувки, парче кора от дърво, някаква ръчичка от играчката от Kinder Surprise, старите слушалки за телефона и още куп миниатюрни ненужни работи. Заех се с прибирането им обратно в кутията и видях, че от устата на котака ми виси сребърна верижка, която си бе намерил за играчка. Сбихме се и аз успях да отърва невредима верижката, на която виси един толкова скъп спомен. Висулката представлява бяла перла, на върха на която блести диамант. Спомням си, че когато я видях преди три години на витрината на бижутерията в града ми, перлата не беше сама. Компания й правеше още една перла, същата, но с розов отенък. Толкова се влюбих в бижуто, че не спирах да мрънкам за него. Всеки ден преди и след училище минавах през магазина и поглеждах с надежда витрината, на която перлите спокойно ме чакаха. След по-малко от две седмици аз успях да събера пари и на тичане отидох в бижутерския магазин. Нямаше никакви увъртания от моя страна и минутки по-късно излязох от магазина с широка усмивка, чантичка в ръчичка и празно джобче. След няколко дни се разделих с розовата перла. Сега ще ви разкажа как...
  По това време бях изключително близка с един от тримата мускетари, за които писах по-рано. Марк - момчето с най-сините очи на света, гъста руса (почти златна) коса и удивително прави, бели (точно като перли) зъби. Той не може да остане незабелязан - влезне ли в стаята мигом тя става по-слънчева, приветлива и спокойна. Марк има невероятна аура и винаги щом е до мен изпитвам сигурност. И това не се дължи на оръжието, което е задължително с него, а просто защото той си е такъв.Всеки път когато ми се обади първият въпрос е "Как си? Всичко наред ли е?". Пази ме като негово дете. Винаги е казвал, че след майка му и сестра му, аз съм тази, на която държи страшно много. Случвало ни се е да не се виждаме с месеци, веднъж видим ли се - срещата не се забравя, става много по-продължителна и дълга от очакваното. Марк е вечно зает до толкова, че понякога се забравя и улисва в работата. Но е много отговорен и е един от малкото, на които може да се разчита.
 Та, когато споменах думата оръжие се сетих за моето бойно кръщение с пистолета на Марк. Беше миналата година, в една спокойна октомврийска вечер. Сърбахме си сладко горещия шоколад в една приятна сладкарница, намираща се в спокоен квартал, когато приятелят ми започна да се пали и да ми обяснява надълго и широко за най-новата му страст - оръжията. Похвали ми се, че си е взел Glock-17, "голяма сила, голямо чудо, много удобно и практично, ти ще си го прибираш в чантата". Марк не спираше да ми се моли и предлага урок по стрелба. Дали бях пийнала прекалено много шоколад или просто той така ми влияе, аз събрах смелост и го последвах на тихия паркинг. Огледахме се по цялата улица, изчакахме да мине и последната кола и застанах в следната поза: краката разкрачени (чувствах се, че все едно пишкам като мъж), Марк пъхна в ръцете ми пистолета, хвана ги в неговите и ги вдигна високо над главите ни. Затворих очи, отворих устата, както той ми каза и след секунди неговата ръка опря на моята, а аз натиснах спусъка и : ПАУ!!! Включиха се алармите на паркираните автомобили, кучета започнаха да лаят и чак тогава разбрах, че това бе всичко. Хората излязоха по терасите и прозорчетата си, за да видят какво се случва навън.  А аз и Марк си плюхме на петите, включихме турбото и с висока скорост след минути се озовахме далеч от "тихия" паркинг. Само на лудории ме учи това момче...
 Бях тръгнала да разказвам как се разделих с розовата перла. Подарих я на Марк, защото той е самото олицетворение на бижуто: нежно и чисто, но много здраво, с много фалшификати, но най-добър е, разбира се, оригиналът. Скрит някъде и търсен навсякъде. My pearl...

New Beginning

 Пролетта дойде, а с нея и хубавото време, пролетната умора, доброто настроение и новото начало. Освен, че снегът се стопи (почти навсякъде) и цветята започнаха бавно да показват главички над студената почва, моята усмивка също разцъфва всеки ден щом котаракът ми ме събуди като разкача завесите (той е една малка нинджа, разбира се...) и в стаята ми огрява слънце. Гледката, обаче не е много приятна и се заех с пролетното почистване, което не ми отне много време, но за сметка на това нервите и търпението бяха на свършване, когато стигнах до ръба на силите си и се заех с разчистването на гардероба. Важно е да спомена, че пролетта носи със себе си и новите колекции на пазара и исках или не трябваше да направя място за някоя и друга блуза в шкафа (ако не, то поне трябваше да разчистя и открия някои позабравени вещи). Не се изненадах, когато между дрехите си открих отдавна загубените приставки за преса, пакетче дъвки, няколко ластика за коса, гребенче и запалка. Извадих големите черни чували и почнах да ги тъпча до горе със зимни дрехи. Колкото и да обичам зимата с нейните красиви ледени пейзажи не мога да кажа, че обичам да се навличам с тежките топли дрехи и с удоволствие ги прибрах до следващия път. Щом ги махнах от себе си и мигом усетих как едва ли не свалих бремето на миналите дни от себе си. За миг изчистих съзнанието си от старите неволи, скандали и неприятни моменти. Забравих за пропуснатите шансове и неоценените усилия. Нека вървят по дяволите и онези, за които се раздавах, а се оказаха поредните енергийни вампири! Навлякох си широката тениска с Мерилин (подарък от много добра приятелка) и се заех отново с разтребването.

  Докато се превъплъщавах в ролята на Индиана Джоунс, в търсене на ценности из боклуци, се зарадвах да видя, че в шкафа ми се намират и много стари мои дрешки, които ми бяха много любими преди време. Тогава не бяха избеляли и нямаха дупки на странни места, а и ми носеха късмет. Например носех розовата блуза на бели и цикламени цветя, когато участвах в общинския конкурс на площада, пред стотици хора, с рисунка на асфалт (с тебешири) в седми клас и взех първо място. Спомням си колко бях развълнувана и щастлива, точно като сега, когато докосвах блузката и ми миришеше на стария прах за пране на мама. В онзи ден слънцето печеше жестоко, бях на прага на слънчев удар, но не спирах да рисувам. Тогава протрих блузата и дънките на няколко места, бях оцапана до ушите, но не спирах да рисувам. Творбата ми беше следната: изобразих  жена, на фона имаше много цветя и водопад. В косата й имаше пеперуди, в ръцете си държеше букет, а около нея нарисувах лястовичка. Дрехата й изглеждаше ефирна, това беше Пролетта. Погледнах отново старата ми блуза. Как е попаднала в този шкаф си е жива загадка, но може би, както Ан казва: всичко си има причина. Допирът до това старо парче плат и аромата, който беше запазил ме върнаха далеч, много далеч, когато най-големия ми проблем беше контролното по математика. Колко вода изтече от тогава и колко пъти слагах новото начало ... Явно отново трябва да тегля чертата и сега... Точно така. Ще стартирам с едно ледено, бяло фрапе в компанията на моите котки.

За новото начало!

Истинското приятелство не се страхува от паузите!

 Той е една година по-голям от мен, притежава завиден тен, изразителна бенка на лявата си буза (която много обичам да виждам повдигната над мустачето му) и дълбоки маслинено черни очи. Именно тези очи ме карат да се изчервявам всеки път, когато ме погледнат, за да ми съобщят каквото и да било без думи. Притежателят им има безгранично чувство за хумор, но и много ранима, добра душа. Красив е. Същият успява да се справя със всичко, което му се изпречи на пътя с много упорство, труд и голямо желание. И за съжаление живее на 100 км от мен! Това е Ейвън - моят истински приятел, един от най-добрите и доказали се верни приятели. Ще се учудите, познавам Ейвън също както Дани, дори запознанството ни е сходно. Ейвън беше гадже на моята Лин и след като решиха да не се виждат повече аз въпреки всичко останах неговата най-добра приятелка. Наричаме се приятелче, защото умалителната форма отговаря на милото държание, което имаме един към друг. Ейвън е мъжът, на когото се обаждам винаги когато ми се случи нещо хубаво, срещнала съм добър човек, имала съм прекрасен следобед.Обичам да го слушам как разказва за нещата, които му се случват, за емоциите, които бушуват като водопад в него, за начина, по който живее. Обичам, когато ми звъни в 4 сутринта, за да ми направи серенада по телефона, заедно с приятелите му. Обичам да вечеряме заедно в ресторанта ни и хората да ни гледат любопитно (а жените да оглеждат него). Общо взето свързвам само положителни емоции с Ейвън. Толкова много се зарадвах, когато ме покани за дама на бала му и бях толкова съкрушена, че трябва да откажа, защото по-рано бях приела да съм водеща на друг бал (още ме е яд!). Сега учим и живеем в различни градове, но това не е пречка за нашите чувства и голямото и силно приятелство, което имаме, издържало на десетки изпитания.
 Ейвън е запознат с цялата ми биография. Понякога, когато говори за мен и аз слушам отстрани имам чувството, че описва друг човек, но много познат и близък до мен. Познава ме по-добре от мен и успява да ме изненада всеки път, когато е изчислил следващия ми ход. Дава ми безотказни съвети, които понякога не ми се нравят, ала щом забележи, че се мръщя не пропуска да добави "Ама ти си знаеш. Все пак си голямо дете." Може би е прав, ама все пак аз често пъти съм го отървавала от кашите, в които обича да се забърква сам. Пример: много харесваше едно момиче, което пък беше хлътнало до уши по него. Последва страшна връзка с много приливи и отливи на чувства от негова страна. Тя беше по-малка и много лесна за манипулиране. Ейвън беше наясно с това, но не знаеше тя какво му мисли. Живееха на една улица и родителите им се познаваха много добре. Когато се "загаджиха" всички бяха доволни и  предизвестяваха голяма любов. Но на моето момче очите му все шарят, гледат и оглеждат. Мина се време, той записа висше в друг град и се премести да живее там. Момичето му буквално се поболя, качваше се на влака, за да отива при него, бягаше от вкъщи и училище, караше се с техните и не преставаше да задушава Ейвън. Накрая той реши да й бие шута, но не позна колко голям риск приема. След раздялата им момичето полудя от мъка, ревност и каприз по него. Стигна се до там, че една вечер почукала на вратата му (отново избягала от вкъщи) мъртво пияна и заплашила със самоубийство. Ейвън бил на ръба на нервите си и отново и обяснил, че не иска да е с нея и иска тя да го остави на мира, а момичето само клюмало рошавата си глава и крещяло, че не иска да чува и за това. Влязла в квартирата му и след минутка припаднала от безсилие примесено с много алкохол и чувства. Ужасен Ейвън звънял на Бърза помощ, дошла линейка, а след това и сестрата на момичето, която също като нея почнала да го напада и обижда. Секунди след като сцената у тях се разпаднала и сестрите се прибрали у тях приятелчето ми позвъня и разказа от игла до конец за случилото се преди малко. Много се ядосах! Така ми кипна, че след два дни аз сама потърсих "самоубийцата". Хванах я на тясно и й обясних, че не бива да се прави на "многострадалната Геновева", а да се стегне и да престане да се възползва и разбива психиката на всички около нея. Стреснах я като й казах, че следващият път, когато повтори тоя номер и наистина не стигне до това, с което заплашва, аз ще я довърша. Не знам какво се е случило след това, но знам, че тя повече не потърси Ейвън (сега е с друг, не си мислете, че й е лошо), а с него сега само се смеем на случката преди повече от година.
 Когато преди три години трябваше да се премести от родния ни град цял месец не си намирах място. Заплаших го, че ако ме забрави и не се прибира всяка седмица ще го намеря и запаля колата му (която все ми гасне и не може да тръгнем). Ейвън просто се усмихна, показа големите си бели зъби и ме прегърна през рамо: "Ти си Адриана и да искам, никога не бих те забравил!", после ми купи сладки пуканки и отидохме извън града, на любимия завой, от който се открива гледка на цялата община. И сега, в дните, в които не се чуваме често и аз съм готова да купя туба бензин и кибрит се сещам за думите на моето приятелче. Ейвън, целувам те!

Мама

 И въпреки, че изписах толкова много за моите котки, показах ви коя с какво е част от деня ми, сега ще разберете коя и каква е най-важната жена в живота ми. Не е за учудване, това е мама или по-скоро (наистина!) най-добрата ми приятелка. Винаги е казвала, че  не иска нашите отношения да са като типичните на майка и дъщеря. Спомням си как още от малка ми е казвала, че преди всичко ние сме приятелки и трябва да си споделяме и помагаме, да се обичаме и подкрепяме непрестанно. И това се случва всеки ден, седем дни в седмицата, 24 часа в денонощието. Обичам майка ми, нищо, че често и противореча, понякога повдигам тона, върша бели и забранени неща (за някои от които тя не знае). Но тя си знае колко много значи за мен и ми прощава всеки път. Понякога се сърди с дни и ме кара да се чувствам като най-ужасния човек (особено като ми каже "свекърва"). Често пъти съм и търсила прошка със сърцераздирателни послания, sms-и, рисунки, съпътствани с много сълзи (понякога и сополи), на които тя не може да стои безучастна и в следващия миг отново се смеем заедно.
 Мама е жената, от която ежедневно черпя познания, вземам пример и слушам (когато ми изнася, де). От нея съм наследила страстта към книгите, с които тя ме запозна още на четиригодишна възраст, любовта към изкуството на киното, театъра, Том Круз и Джони Деп, но все още не съм взела последния й сомелиерски урок (за непросветените сомелиер - дегустатор на вино, каквато е и мама). Взела съм и топлите й кафяви очи, които пронизват и са вечно отворени. От мама научих колко е важно да бъда преди всичко човек. Взела съм борбената й натура и също като нея устоявам на изпитанията поднесени ми от съдбата. Като всеки нормален родител и моята майка иска да ме предпази от всичките гадости и нерадости, които понякога сами си предизвикваме. От всичките й думи най-много мразя следните: "Прави каквото си искаш!". След като ги чуя знам, че трябва да действам точно обратното, да си седя кротко и да я слушам. Защото си имам и история по този повод. Беше много отдавна, още през 90-те години на миналия век, когато съм била на около шест или седем години. Тогава нямахме много финансови средства и нашите свързваха двата края като повечето хора - много работа и лишения. Спомням си как един ден в хранителния магазин пазарувахме заедно с мама по списък с нужните продукти, на които дори грижливата ми майка бе написала цената и следователно бе приготвила сумата. Да, обаче по това време се въртеше една шумна и цветна реклама на паста за зъби Colgate, която аз си бях набелязала. Застанах пред щанда и се заинатих да ми купи пастата за зъби (не, че вкъщи си нямахме). Мама само ме погледна и ясно си спомням, че ме попита дали наистина имам нужда от това. Аз я погледнах изненадано и много учудено (как така да нямам нужда от Colgate!) и й казах: ДА! Тогава тя върна сиренето, кашкавала, яйцата и пилето обратно от където ги бе взела и отидохме на касата само с хляб и пастата за зъби, защото само за това стигаха парите. Още щом излязохме от магазина съжалих за безразсъдното си желание, особено когато за първи път чух лекция от мама, която се бе заела да ме научи на по-важните приоритети. От онази случка насам аз никога не съм поискала и заинатявала да ми купи нещо, каквото и да е било.
 Спомням си и друга емоционална случка заедно с моето мамче. Януари, 1997 година. Навън е страшен студ, лед е обвил цялата природа, лед е постлан по улици и тротоари, а аз и бременната ми майка се прибираме от разходка. Тогава тя беше в петия месец с братчето ми и си спомням как я умолявах да ме вдигне на ръцете си до вкъщи. Без много да му мисли тя ме вдигна, гушна ме и си продължи по пътя. За беля обаче вървейки се спъна в дългото си палто и започнахме да падаме. Мама се извъртя и падна по гръб, за да понесе удара само тя. Защити и мен, и Фабиен като се сдоби с натъртвания по цялото тяло. Това е само мъничък пример за жертвоготовността и отдадеността й към мен и брат ми. Когато го роди през април същата година тя буквално се разпъваше между грижите за нас и семейния бизнес, който започнаха заедно с татко през ноември. И двамата ставаха рано сутрин, но докато баща ми беше зает през цялото време с ресторанта им, мама се прибираше в 12 на обяд, за да сготви и нахрани мен и бебето. След това се връщаше на работа и се прибираше отново в 17 часа. В 21ч. вечерта отново беше в кухнята на ресторанта и се прибираше заедно с татко късно през нощта. На другия ден се събуждах и до главата ми върху възглавницата винаги имаше близалка, шоколадче и желирани бонбони - реванш от мама, за дето няма време нито за мен, нито за Фабиен. Сега вече схващате за каква жена говоря!
 Какво друго мога да кажа за нея? -Много (и то само хубави работи)! Но мисля да приключа само като добавя, че е най-прекрасният човек, когото познавам и че я обичам и ценя адски много. Честит празник, мамо!

Да се греши е човешко. Да се прощава - божествено.

Животът има много страни, стотици образи, хиляди виждания, милиони лица. Трудно е да го опиша, но знам, че всеки щом чуе думичката "живот" в съзнанието му изниква нещо (или някого) определено и много специфично. Животът умее да дава благословия и със същата лекота да раздава шамари. Много скоро усетих на свой гръб тези действия. Проблема е, че още не мога да разбера дали случката, която ме изненада (неприятно) е благо или удар за моята личност. Въпросът ми сега е: чувствали ли сте се предадени и след това частично осакатени от безразсъдните действия на някого, когото наричате приятел? Сигурна съм, че мнозинството е от подобни "късметлии". За съжаление и аз съм една от тях. Много скоро разбрах, че ... всъщност ето ви историята:
 Както повечето необвързани момичета и аз не обичам да прекарвам времето си в тъгувайки и очаквайки някой, който ме е търсил цял живот да ме намери. Правя точно обратното. Не спирам да го търся под дърво и камък, през девет планини в десета, зад всеки ъгъл, във всички барове и кафенета... Сблъсках се със следния тип: надъхан, самоуверен, егоист,материалист, мечтател, женкар (истински пожар!), зодия Лъв. Да го наречем В. Когато започнах да излизам с него той си имаше приятелка. Според думите му тя е разглезена богаташка щерка, капризна и претенциозна, лигава и неприятна. В. беше с нея заради връзките, които притежаваше приятелката му. Каза, че намира в мен онова, което винаги е търсел, харесвало му, когато му говоря с часове по най-различни теми, искал динамиката, която може да има с мен.Сподели ми, че често му се случва да изневерява - дори спал с най-добрата приятелка на бившата си, за да й докаже, че тя няма истински приятели. Потресена аз поставих условие: да избере или нея, или мен, защото аз нямам намерение да бъда втората. След дълги преговори, няколко емоционални вечери и много лъжи той реши да бъде с мен. Не ми спести информацията за високото му любовно либидо - обича да има всичко, което зърне и му допадне (често и така се получава). Видял ме щом слизам от автомобила и знаел, че ще ме намери и има. Почти му се получи. Само дето не бе предвидил, че имам много услужливи "приятелки", с които мога да изпробвам стабилността на връзките си (до толкова, че и аз самата не бях предвидила). Не предвидих, че в една вечер всичко може да се съсипе и сгромоляса от  най-добрата ми приятелка заедно с лек флирт, закачки и много алкохол. Светът е малък, а животът кратък. Самият В. не пропусна да ми се похвали - забил и моята приятелка, не спря да я обижда и да се присмива на жалкото ни приятелство. Напук казах, че всичко е било инсценировка и когато той започна отново да ми се обяснява аз събрах цялото търпение на света и зачаках да свърши. След цветния му разказ, гледайки големите му зелени, лъжливи очи го попитах: "Приключи ли?", той поклати глава и аз забих най-зверския шамар, на който бях способна. Дойде му буквално като гръм от ясно небе и щом успя да се свести побърза да ме попита дали това бе от ревност. Щом чух това аз прихнах да се смея и обясних на господинчото, че той не е център на вселената и това беше услуга от моя страна - шамара беше, за да го събуди и да проумее къде и на кого прави номера. Изгоних го и побързах да си набавя информация за вечерта, в която ми изневериха.
 Разбрах повечето подробности от оная вечер и до сутринта имах пълна представа за онези хора. И ми се догади (при това много). Догади ми се от нейното предателство, от нейното невнимание. Сетих се как предупреждавах, че той ще се пробва, че има тоя номер в него. Все още не сме говорили очи в очи, за да чуя и нейната версия (и за това е нужно време и усилия). Хванах първия автобус и с облекчение се върнах обратно вкъщи. При мама, в най-сигурните ръце, които щом ме прегърнаха отнеха от бремето, което се беше стоварило върху мен.
 Винаги съм била много емоционална и често прикривам настроенията си, но когато съм с човек като Дани, не мога да остана зад маската. Набързо ме разпита и аз излях всичката гад, която натрупах в себе си последните дни. Казах му, че това си е опит за убийство, след като ми забиха подобен нож в гърба, ала той само се усмихна, прегърна ме и почна да ми се кара, че никога не съм била по-черногледа. И наистина това са бели кахъри на фона на онова, което предстои.