Връзки за цял живот

 Мирише ми на прясно окосена трева. И на току-що сварено кафе. Ама не венецианско. Седя на терасата и гледам изгрева - същото слънце, което галеше кожата ми, блестеше в очите ми и се отразяваше в Адриатическо море само преди седмица. Седмица започнала от петък 13.- съдбоносно звучи, нали? А само да разберете началото ...
 ... Кисна вече половин час пред храм-паметника "Александър Невски", мястото на уговорката с хората, с които трябва да прекарам 168 часа (ако и през останалото време организацията е такава това пътешествие почва да ме изнервя). Изнервя ме и майка ми, която не спира да ме поучава и съветва какво, кога и как да се държа, през минута проверява куфарите ми, разпитва ме колко чорапи съм сложила в куфарите, преглежда пътя България-Хърватска, смята наум колко часа ще отнеме пътя и ми заръчва за милионен път да си проверявам телефоните и да й вдигам всеки път, дори с риск да стане досадна. И докато обръщах очите и гледах кисело часовника си чух клаксона на Димитър. The head of delegation или казано по-просто човека, виновен за необикновените работи, които ми се случиха и онези, които предстояха. Димитър е от малкото млади хора, на които им пука за държавата, отдаден изцяло на каузата за по-добро бъдеще, заобиколен от странници, които се занимават с уж сериозни неща, но при първа възможност слушат циганска музика, храчат и плюят в каналите на Венеция. Добродушен, висок и прегърбен от целия товар и проблеми, Димитър слезе от колата и започна да обяснява накратко (нетипично за него) как ще протече къмпинга, в който отивахме. От колата се показаха аморетата Криси и Владо- същите влюбени, с които се запознах миналата година. Нали се сещате, че любовта е навсякъде и заразява, е в случая те ухаеха и пръскаха любов около тях. Обаче има и друго и неговото име е Станислав, по-познат като Доцента, седящ нацупен на предната седалка. Не познавах този човек, но определено се дистанцирах от него още в самото начало (дали възрастта му бе причината да го гледам съмнително или лошото му настроение - изберете си сами). Чакахме другата кола и останалите непознати, с които трябваше да пътувам аз. Докато зяпах сънно майка ми и Димитър, който полираше колата си (за пореден път/ имам чувството, че я целува всяка вечер преди да заспи, колата, не майка ми/) пред нас приближаваше Лора. Размахала се отдалече и влачеща след себе си няколко огромни куфара (при тази гледка Димитър изпадна в нервна криза). Миналата година единствено с нея не бях в по-близки отношения (загуба!- осъзнах го още на втория час от пътуването), но сега тя изглеждаше готова да покори всеки връх, въпреки че преди дни е лежала в болницата, и раздаваше енергия и усмивки на всички. И тогава се заслушах как Димитър обясняваше, че колата, с която трябва да пътуваме (и която още не е тук!), е останала в сервиза, защото не е в изправност. Обърнах очите още веднъж и се заредих с търпение...много, много търпение.
 Два часа по-късно подавах куфарите си на Александър или по-късно Звездата на лагера. Той и Трайко бяха двамата непознати за мен, онези, с които пропътувах и се губих (десетки пъти!) по пътя за Хърватско. Целунах мама и татко, стиснах чантичката си и се наместих до Лора и куфарите на задната седалка. И така два часа, изпълнени ту в неудобно мълчание, ту в несвързани разговори между непознати и вечните игри "Градове и държави" и "Асоциации" ние пътувахме необезпокоено. Докато не започна да мирише на бензин. Не само, че миришеше, то направо вонеше. Какво последва ли? Чу се силен шум, усетих странните вибрации от колата и Александър заби спирачки и повече не можехме да потеглим. Ето на, петък 13. започна пряко да влияе на ситуацията или моят късмет отново "проработи"! Излязохме от колата и се натъкнахме на огромно бензиново петно по целия асфалт на магистралата! Докато проклинах всичко живо, Лора съставяше план за пропътуване на останалите 1300 км на автостоп и репетираше как ще плаче в най-близкия автосервиз. Машина за идеи! Слънцето препичаше главата ми и бях на косъм от емоционална криза, когато най-откаченият шофьор караше назад в платното на магистралата. Естествено, че става дума за Димитър, който возеше Спасението! Колата спря до нас и от нея слязоха храчещият Станислав и останалите. Оказа се, че уважаемият Доцент работи в автосервиз! Професионализма си каза думата. Намусен Доцента оправи проблема за около две минути с подръчни материали, малко вулгаризми и псувни за разкош (този човек започна да ми харесва). С пожелания за "Лек път" ние отново поехме към далечната дестинация. Тоя път, превъзбудени и нетърпеливи започнахме да се опознаваме далеч по-приятно.След като разбрахме всичко (е, почти всичко;) един за друг и започнахме да си фамилиарничим, Хърватска не ми се струваше толкова далече. 
 Какво друго да разкажа за началото? Освен, че ядохме на бензиностанция от конските кюфтета на Доцента под съпровода на мазна музика, карахме в насрещното, избегнахме няколко катастрофи, объркахме пътя на всеки завой (просто имахме време за губене, не за друго), за една вечер минахме границите на Сърбия, Хърватска, Словения и дори Италия. Досещате се кой е виновният за това, нека не споменавам имена. В ранните часове на бленувания 14. юли вече бяхме пред лагера, готови да посрещнем всичко неочаквано. Мястото беше буквално претъпкано с други заблудени като нас. Но не можех да пропусна колко красиво беше. Окъпана в лунна светлина главната алея, която водеше до палатките и бунгалата беше пълна с млади и усмихнати хора. Бяхме в гора, но чувах шепота на морето, което беше на една ръка разстояние. Дърветата аристократично поклащаха клоните си и показваха пътя към малкото бунгало, което приюти мен, Лора, Димитър, Доцента, Трайко и Александър. Погледнах ги още веднъж, вдъхнах си самоувереност и задърпах куфарите след мен. Все пак най-важното е, че исках да ми е ново и го получих. Потопихме се в нощта и атмосферата, забравихме за фаталния петък 13. и смело закрачихме през гората.
...