В очакване на октомври

С края на тази емоционална седмица настъпи и краят на тази уморително-изцеждаща сесия! Но да се върна назад с това как посрещнах седмицата- по копринената ми нощница пред входа на блока улисана в компанията Ян, след което последваха два дни, през които трябваше да се боря с настъпилата болест, високата температура и тежките изпити. Ала сега ще дам малко отбой на темата за "сляпата среща", а ще открия великия проблем, който ме мъчи тези дни. Когато преди няколко месеца моята многоуважавана и страшно обичана приятелка Жу ми спомена, че евентуално ще посвети лятото си на работа в чужбина, аз въобще не осъзнавах същността на това, което бръщолевеше по цял ден. Не осъзнавах, че няма да е заедно с мен по време на летните жеги, когато най-големите ми нужди са свързани със сладолед и приятелска компания. Не осъзнавах, че ще липсва при всичките събирания, които предстоят. Не осъзнавах, че Жу няма да е тук, за да отпразнуваме края на първата ни година в университета. Тя няма да е тук дори и за двайстия си рожден ден! Жу ще пропусне моето велико изпращане за Хърватия, както и това на Парис за Италия. Тя ще бъде на стотици километри далече и, и, и просто не е същото!
 Това ще бъде най-дългата ни раздяла. Най-тежката и най-скучната. Защото ще ми липсва. Ще ми липсва, когато няма с кого да си разделя последното парче от пицата; когато няма да е тук, и да ме гледа, и слуша в захлас най-дребните подробности, които и разказвам (и държа тя да чуе) за най-маловажната глупост. Ще страдам, когато няма с кого друг да си събуя токчетата и да тичам и пея с пълен глас по улиците в ранните часове на деня. Жу няма да ме радва цяло лято с голямата си разсеяност, енергичност, позитивност и вечното бавно загряване и късно отреагиране. Всеки има по един такъв приятел, нали? Общо взето ме остави да се спасявам сама насред разгара на лятото.
 Тя замина в понеделник за Англия, заедно със страхотния й приятел. Поне няма да я мисля как ще се опази, защото е малко разсеяна и понякога непохватна, та много я бива да се забърква в изненадващи ситуации, в които трябва малко повече сила. Ама през октомври аз пак поемам от него щафетата. Както и да е, във вторник не усетих, че я няма, защото бях прекалено заета с високата температура, която ме повали на леглото за повече от 20 часа! Но някъде привечер в сряда започнах да се сдухвам сериозно. Погледнато реално всичко си беше наред - не страдах от липса на слънце, зарязах антибиотика, предстояха последните изпити и общо взето нямаше от какво да се оплаквам. Обаче нещо ми липсваше. Ааа, да - Жу! Първите ми дни без нейното присъствие са си наистина леко странни и малко сивеят. Може би защото още не е писнала в телефонната слушалка : "Ааааа, къде си, бе, човече?! Тук, ако знаеш каква лудница е!!! ..."
 А до тогава ми оставя да си въртя старите архиви и да се залисвам самичка на тогавашните физиономии. Как да разреша проблема?! Както се пее в една моя любима песен: "Сега пия и чакам моя пробив". И едно международно телефонно обаждане!