Сляпа среща - ІІ

..
 Погледнах веднъж, погледнах втори път екрана на телефона, а той продължително и настоятелно не спираше да изписва "Ян Ви търси". Преглътнах шумно глътката безвкусно кафе от машината и сграбчих телефона. В изминалите секунди, преди да отговоря, се чудех какво да му кажа - да обясня на непознатия, че снощи е станало недоразумение или, или, или ....
 - Ало ... - започнах смело аз.
 - Алоо, защо си ми звъняла снощи? - даже не дочака да се доизкажа и ме почна.
 - Кой?! Аз съм ти звъняла?! Ти сам си набра номера от моя телефон, така че..
 - Хахаха, сериозно ли така съм направил? Я, разказвай, че нищо не си спомням ... - снощният не спираше да се смее, а гласът му кънтеше в слушалката. Стори ми се, че току-що е станал от сън и се заех да му изяснявам накратко ситуацията от предната вечер. Доста се забавляваше, когато разбра как по-точно е взел номера ми и силно се учуди, че се е стигнало само до там.
 - Потърси ме във Facebook - Ян изръси накрая най-глупавото заключение и затворихме. Какво стана след това ли? Освен, че го потърсих и го намерих. Не можех да повярвам колко здрава памет имам в нетрезво състояние - същите очи от снощи, не бях сбъркала дори височината. Единственото, което бях пропуснала бе очарователната усмивка, която се кипреше на всяка снимка - тръпчинките по бузите правеха физиономията му нежна, сякаш беше от кадифе, а чертите меки. Нужни ми бяха минути, за да осъзная, че гледам улисана в снимките на Ян и държа опасно близо до лицето си четката със синя боя (по същото време рисувах).
 Дни след това последваха дълги и кратки писания и обаждания, някои в ранните часове на нощта, породени от доза силни питиета и смелост. Разбрах, че Ян е на моите години, учим в един университет, обичаме мусаката (не питайте как!) и веселите компании гарнирани с достатъчно алкохол. Обясних си височината му с това, че тренира волейбол (въпреки, че никога не ми го е казвал - да живее Facebook!), но още не мога да си обясня едно: защо още чаках уговорената преди месеци сляпа среща! В деня след виртуалното ни запознанство и разпаления разговор, по повод нашето запознанство, Ян предложи следното - среща, ама сляпа. Ако нямах толкова богато въображение и силното усещане, че на всяка цена ще го видя отново на живо, надали щях да се навия за подобна уговорка. А тя беше да отидем една вечер, по едно и също време, в една и съща дискотека, където трябваше да се намерим, при една уловка -  да сме пили поне половината на изпитото количество от вечерта на запознанството ни! Каква брилянтна идея, на що за човек би му хрумнала! И как да не се навия?! Обаче ...
 На другия ден, изтощени след четири безбожни! часа лекции и упражнения, аз и моите колеги решихме да съкратим деня с едно наложително кафе в кафенето срещу университета. Едва се навих, но все пак не мога да се деля от колектива и склоних да пия едно бързо сокче. Половин час (колкото да отбием номера) по-късно, докато се взирах в калните си бели маратонки и тихичко мечтаех за горещ душ, ставахме от кафенето. А навън някакъв страшен студ и гаден вятър!! Погледнах образа си в огледалния прозорец и за малко да получа удар от това, което видях - изтощена, пребледняла и гладна физиономия, косата безмилостно вдигната в ужасна рошава опашка и провиснали дънки, под които гордо стоят окаляни маратонки. Истински кадър от филм на ужасите! И познайте какво се случи! Тъкмо се препъвах от единствената изпъкнала плочка на тротоара и щом вдигнах очи (след звучната псувня, която изпуснах, разбира се, без да искам) към пешеходната пътека го видях! Ян - уверено върви точно срещу мен (или онова подобие на мен), гледа право в куцащия ми сулует и явно нямаше намерение да ме подмине (а аз само на това се надявах).
 - А, здрасти! Какво става? Леле, как се познахме - възкликна той.
 - Ааа, здравей.. Амиии, таковата, ние тъкмо ставахме.. много труден ден.. много съм изтощена.. Дааа и на мене ми е едно такова... странно как въобще ме позна... - замрънках аз.
 - Е как?! Охх, то и аз се надявах да не ме познаеш и да ме подминеш, че така напълно развали сляпата ни среща - погледна надолу към мен Ян. Идеше ми да се повдигна на пръсти и да му кажа, че и аз не съм особено въодушевена, но вместо това само заплашително замахнах пръст срещу него с думите: "Явно срещата ни бърза!"
 - Прибирай се, че е много студено, а не трябва да настиваш за другата ни среща! - отсече ме отвсякъде и ме подбутна да си ходя. Както никога не бих направила - кротко му пожелах: "Приятна вечер!" и си тръгнах по пътя.
 - Ще си пишем! - чух отдалечаващия се Ян.
Да, да - след като желае да си пишем, явно още не съм го стресирала достатъчно- вървях и си мислех по пътя за вкъщи. Прибрах се и след като изпълних мечтата си за деня (говоря за горещия душ) влезнах в социалната мрежа. ":) pribra li se? ne zabravqi, che te chaka slqpa sreshta!" - Ян!
Смея ли да забравя?!
...