Welcome Home!

 Ето, че пролетта вече е факт! Навсякъде около мен е покрито със зеленина, мирише ми на кафе, слушам с досада песента на птиците, които моят котарак Жоро дебне от ръба на перваза на терасата ми вкъщи, а брат ми Фабиен не спира да ръчка таблета си. Дааа, ние сме у дома - в моята родна къща, в моят познат до болка град! И въпреки, че миналата година по това време нямах търпение да избягам от тук, за да преоткрия нови и нови светове, много често взех да се прибирам с удоволствие. Заключвам се в моята крепост и мигом усещам защитата и топлината, които другаде не мога да открия. А да не обяснявам какво се случва с мен, когато в далечина от колата съзирам очертанията на малките къщи, високите кооперации, кривите улички  - изпадам в екстаз и нямам търпение да разходя високите си токчета по нормален асфалт, а не павета.
 Винаги съм казвала, че няма по-досадно нещо от познатото и постоянно натрапчивото. Точно така си мислих и преди да разбера, че именно това понякога ми липсва толкова много, че съм готова да дам мило и драго, за да го имам пак. Така се случва в редките моменти, когато оставам сама. Замислям се за вкъщи, за досадните "филмирани" хора и обиколените хиляди пъти улици. Сещам се за това, което съм оставила в замяна на волния си полет далеч от всички. И изглеждам доволна (освен в ония случаи на самота). Въпреки, че като всеки друг малък град и в моят всичко за всеки се знае. Оня ден Парис се прибра от Милано, Италия, където беше, за да навести приятелят си. Никой не знаеше за пътуването й, защото щеше да остане в тайна, а хората, които бяха просветлени се брояха на пръстите на едната ми ръка. Още преди да се прибере целият град бе пламнал с новината. Ето такива са моите съграждани и аз си ги обичам. Не само, защото са "кефали" (кефят се да се хвалят) и нямат сбъркан прякор. Такива са, но също са и много горещи, земни хора, които в студената София понякога ми липсват.
  Сега обаче съм си обратно тук и още от първия ден попаднах на сочните клюки и замотани интриги. Два дни поливах обилно завръщането си в компанията на моите писани. Вечерите прекарваме заедно на по чашка розе. А още първата събота се сгуших в добре познати топли обятия, чакащи и готови да ме защитят и приютят от непознатото; долепих устните си до неговите и мигом се върнах назад...   Горе-долу така прекарах първата си седмица обратно тук. Да, аз съм си у дома, заедно с всичките ми котки! Е, все още липсват една-две, но много скоро ще бъдем се съберем. Замислям грандиозно многообещаващо парти точно тук в събота. След това ще разказвам...
 Важното е, че има любов!