Всеизвестен факт е, че първата жена, която е имала удоволствието да разбие Рая на първия мъж е Ева. Ева е и последната ми приятелка, котка, за която ще пиша сега - черешката на тортата. Тя е момичето с най-бурния водопад от къдрици (дължащ се на множество маски за коса, включително и такава със зехтин!!), лешникови очи и необуздан нрав (за това по-късно). Познаваме се още от първи клас, когато бяхме в една паралелка и не чак такива приятелки като сега. Всъщност аз я намирах за приятна и много мила, но когато слушах как се оплаква, че учи по пет часа на ден констатирах, че е приятен и мил зубар. Докато не разбрах, че Ева въобще не е такава. В 8.клас се уговорихме да учим заедно за контролното по математика (след 4.клас аз бях много скарана с предмета и обидена на учителката) у тях. Тъкмо бяхме наредили учебниците, тетрадки, помагала и аз вътрешно проклинах всичко живо пропиляния си следобед, Ева включи радио-касетофона и извади от някъде един (забележете!) компактдиск пълен с гръцки, сръбски и рок песни! Каза, че този музикален букет й действа успокояващо и само така може да си научи. За първи път присъствах на такова трупане на знание на фона на подобна музикална "помия". Като се замисля по-скоро научих репертоара на Василис Карас (благодарение на Ева и нейното "Чуй, чуй сега това... Слушаш ли онова? .."), отколкото теоремите по математика, които сега отново не ми вършат никаква работа.
Както се досещате Ева се оказа една тотална купонджийка, заклет фен на масовото алкохолно (и не само) размазване, невероятно предан приятел и истински човек. Тя е и момичето, на което свалям шапка, след като заряза всичко, за да се втурне презглава съвсем сама и последва мечтата си. Ева винаги е повтаряла колко мноого обича Варна и как някой ден ще живее там. Много се съмнявахме, че ще издържи там дори седмица, но тя опроверга думите ни. Е, да, наистина го направи. След завършването на гимназия я приеха във Варненския университет и замина съвсем сама, откри нови приятели, нови хоризонти- сбъдна желанието си. Но когато настъпи зима, морският бриз стана все по-остър и суров, моята гореща Ева не понесе студа наоколо, хвана първия влак и се пренесе в центъра на топлия ни и роден южен град и по-скоро в топлите обятия на нейния приятел. Близо месец вече не е във Варна и въобще не се оплаква, а търпеливо чака всяко наше прибиране в града ни, за поредния запой. Както вече споделих, Ева е много щура, неконтролируема - голяма откачалка в най-милия смисъл на думата. Спомням си за едно от много събирания в тях, когато празнувахме поредната Света Събота. Дали от "тежките" песни, изпития алкохол или незабравените спомени, Ева демонстративно изхвърли от терасата си право на улицата един огромен плюшен мечок, подарен от бившия й приятел (същия мечок, който използваше вместо възглавница и не даваше да бъде докоснат от малкия й братовчед). След като слязохме, за да чакаме таксито, което да ни заведе в дискотеката, установихме, че играчката я няма. Ева се зарадва, представи си, че мечока е прибран от бедни дечица, които няма с какво да си играят и така тя е направила едно добро дело не само за себе си, сиреч с един куршум - два заека. На другият ден ми се наложи да търпя огрооооомното разочарование и пищене по телефона от Ева, която намерила плюшената играчка у баба си (която живее на етажа под тях). Лошото не било, че баба й прибрала играчката, а това, че жената я подарила на по-малкия братовчед на Ева, който самодоволно гледал ядът в очите на кака му.
Има още толкова много неща, които мога да пиша за Ева, че мастилото ми да свърши. Мисля като заключение на нейния образ да добавя само едно - на завършването на гимназията й връчиха отличието "Г-ца Стихийно Бедствие". Оставям изводите на вас.
Няма коментари:
Публикуване на коментар