Котараците

"...От тук до небето и обратно на зиг-заг, умножено по най-голямото число на този свят, по 402, по 24, по 12, по 7... И това е малко, Адриана!"

 Както животните, така и хората не могат да съществуват и живеят пълноценно без своята половинка, без другарче до себе си, на което могат да се опрат заедно срещу бурята на живота. И аз като всички останали разбрах колко е важно и, едва ли не, необходимо да си имаш някого, с когото да споделяш духа и тялото си, тайните и мечтите, красивите моменти, горещите вечери и дори, ако щете пицата. За да се впуснеш в подобно приключение трябва да си наясно, че преди всичко животът ти никога повече няма да бъде същият, защото допуснеш ли нов човек в него нещата се развиват не винаги по план. Сблъскваш се с нови чувства и емоции, с нови усещания и стремежи. Аз, например, винаги съм знаела, че ще се водя предимно от собствените си желания и не бих правила компромиси за друг. Но както често се случва - не бях подготвена за обратното, за онзи сблъсък на хормони, за пеперудите в стомаха, потенето на ръцете и пелтеченето на глупави думи. Не познавам човек, който да се е влюбил по план и всичко да е вървяло като по вода. 

 Влюбването става внезапно или постепенно, но и в двата случая идва като гръм от ясно небе. Спомням си, когато за първи път ми се наложи да отида на среща с момче. Беше лятната ваканция на шести клас и организирах Лин, Диана и Вики (най-добрите ми приятелки от както свят светува) да патрулират на групички около мястото на срещата.  Докато срещата протичаше, както се очакваше (седяхме на двата края на една пейка в двора на основното училище, гледахме се с половин око и не спирахме да бръщолевим несвързани теми) аз не спирах да мисля и да се притеснявам по най-важния въпрос тогава: първата целувка! Както ме посъветваха преди срещата час и половина дезинфекцирах цялата си устна кухина с абсолютно всичко, което имах под ръка, след това изядох пакетче дъвки Orbit и смело поех по пътя. За беля имах и поръчка от мама - да напазарувам зеленчуци от закрития пазар и знаех, че виждането ни с Д. няма да продължи дълго. Предупредих го за поръчката и само час след като висяхме на пейката (на която той не спираше да се заяжда с мен и да се хвали, че вече се е целувал с 3 момичета /Даф, ако четеш това сега е моментът да ти призная лъжата, че съм се целувала с много момчета преди теб/) вече вървяхме посока пазара. Моят кавалер бе много внимателен и пое пълните торби, за да ме изпрати. Когато стигнахме до ъгълчето на аптеката на моята улица, той ме обърна, за да ми връчи товара, а аз напълно объркана и притеснена наведох глава и старателно се загледах във върховете на обувките ми. Д. ме ощипа по ръката, аз изпищях и той побърза да ме целуне. Няма да забравя колко бях очарована и как колената ми омекнаха докато гледах как той бързо се отдалечава. 

 Толкова за детската ми любов (имам поне още петима-шестима). Ще пропусна тези незабравими истории с още по-незабравими хора, за да премина към най-зашеметяващата, най-лудата, най-нецензурната, най-силната, най -     приключи неотдавна. Спомням си как се запознах с Него покрай общите ни приятели. Всъщност не останах много въодушевена след запознанството ни - седна на масата ни в любимото ми кафене, докато си приказвах с приятели. Той беше в период на махмурлук, изпи седем соди и две кафета в рамките на час и половина. Не свали тъмните очила нито веднъж и не спираше да говори и изхвърля пред останалите. Беше ми много противен и не исках да излизам с другите, когато знаех, че и той е там. Но имало да стане - нещата се обърнаха, опознахме се и не излизах с другите, когато той не беше там. След време почнахме да излизаме само двамата и така докато не станахме наследници на Ромео и Жулиета. Дълго време бяхме заедно, споделяхме общи мечти (Тоскана, дом с 402 стаи и мнооого други), научихме доста един от друг. Често пъти сме си казвали, че се допълваме максимално - аз бях по-активната, по-буйната, а Той човекът, който винаги знаеше как да ме успокои, как да ме примами. Научих го да пие кафето си с мляко, а той мен да правя онзи номер с лакътя /;)/. Заедно учихме уроците си, разбирахме се повече от перфектно. Но всичко приключи и то не заради трети човек - просто трябваше да се случи. Не обичам да говоря за това, всеки знае, че е моята болна тема, ахилесовата ми пета. Казват, че Животът е срещи и раздяли, един кръстопът, а по време на цялото пътешествие се учиш. Дано успея да се науча да изпитвам други чувства, по-силни, към друг, а до тогава "пътят е страшен, но славен".

 На скоро изпитах и едни други, Горещи чувства, но за тях следващият път...