Съсед за кекс

 След поредния емоционален ден най-сетне съм потънала в блаженството на мекото ми легло, преяла и потънала в мисли. Миналата година по това време се готвех усилено за кандидат-студентските изпити, матури, треската около бала, еуфорията свързана с новото начало...  Спомням си, когато с котките започнахме с уговорките коя с коя да живее, къде, как, какво. Бях категорична още от самото начало, че искам да живея сама - без компанията на нито една от тях, не за друго, а защото се притеснявах, че обикновените битови проблеми ще ни бъдат пречка в общуването и най-вече - това си беше моето начало, откъсвайки се от вкъщи аз имах нуждата да бъда оставена сама срещу течението на новото време. И това се случи! Въпреки, че всички очакваха да живеем заедно с Лин сега двете живеем в различни квартали, често си гостуваме и фактически не страдаме и не забелязваме липсата на другата. 

 Когато се нанесох в сградата, в която живея сега бях със съвсем различни планове и кроежи за пребиваването ми тук. Докато не се сблъсках със съседа, за когото никога не съм мечтала и дори не съм вярвала, че ще имам. Говоря ви за Боби - бившо крупие, изпечен мъжага с много голямо сърце и отлични умения в кухнята. Първият път, когато го видях водих битка със старото легло или по-скоро се мъчех да го преместя от коридора на шестия етаж (на който живея) до втория етаж. Боби бе така мил да ми помогне и не се притесни, че ще изцапа новите си дрехи, а хвана рамката на леглото и  успешно го пренесе, без дори да свали очилата си Guess и да ме погледне. Благодарих му за услугата, но си мислих, че е някакъв сдуханяк, с когото не се общува и те гледа от далече. Мина се време, аз продължавах да си живуркам, докато един прекрасен следобед Жу ми дойде на гости. Направихме си топло мляко с кафе и подмамени от прекрасното време навън  излязохме на терасата. Докато си бъбрихме и лакирахме взаимно ноктите на краката миризмата на ацетона бе изместена от аромата на печено месо. Спряхме приказката и се заоглеждахме от къде идва уханието в компанията на груби мъжки звуци. Погледнах наляво и с ужас установих, че на отсрещната тераса се разхожда съседа ми, облечен само по боксерки и нищо друго. Вместо да се смути той дойде по-близо до нас, протегна ръка и рече:

 - Ейй, колежкее, какво става?! Как си? Никаква те няма тия дни? Борис съм аз!

Нали съм ви разказвала за чревоугодничеството, което събира мен и Жу? Е то тогава ни запозна с Борис. Съседа ми ни покани същата вечер на гости при него, без да споменава, че ще бъдем доста повече отколкото предполагахме. В същата вечер за първи път опитах сладко-солените пържоли с мед и мляко (по рецепта на Боби) и изпитах огромно неудобство от приготвената от мен салата (сещате се ...). През цялото време Борис се държа супер народно и много внимателно. Не мога да кажа, че се сближихме още тогава. Това стана по-късно, когато Боби бавно, но славно се "пренесе" да живее при мен. Беше се заел дори да прави свод между стената, която дели стаите ни. Имахме етап, в който не минаваше вечер без да не се съберем. Постоянно се уча от Борис. Учи ме как да се държа с мъжете, какво да купувам, обменяме рецепти, дава ми съвети относно косата, дрехите и най-вече фигурата! Не спира да ме критикува и да ми се кара за глупости. Опитва се да контролира глупавите ми намерения и често се наричаме един друг  Шано (идва от шанаджийско - наша думичка). Дори днес видях, че след като снощи не му отворих вратата я е изписал с маркер "Тук живея аз - Шаното" . Щях да го пребия, ако отново не ми лепна оная усмивка, с която му прощавам дори когато почне да ми се меши в работите. Същата усмивка ме обезоръжи, когато една вечер полицаи потропаха на вратата ми ("Не желая да напусна апартамента си!"). С Боби не се караме често, по-скоро когато играем карти, "Не се сърди котенце" (заедно с котките) или започне да ми се налага. Въпреки, че и аз често го правя.  

 От както познавам Борис нищо не е същото. Сблъсках се с много нови неща и хора и благодарение на него се справям някак си. Нищо вече не е същото и то не само заради тазгодишния ми подарък за рождения ден от него. Боби винаги е казвал, че един подарък трябва да е толкова силен, че дори и да забравиш къде си го сложил, когато след година или две го видиш да се сетиш за онзи, който ти го е подарил. Може би, за да не губя никога подаръка си от него той ми подари котенце - истинско, живо, което даже не спира да мърда и мърка. И точно защото никога не го губя всеки път, когато Жоро (така се казва котето) се изходи (и аз тичам след него) се сещам за човека, който ми го подари -Боби. Сетих се за него, когато котката ми издраска кожените столове на трапезарията вкъщи; сетих се, когато скъса пердето в моята стая; сетих се, когато хареса ратановата мебел, за да си точи ноктите - общо взето не спирам да си мисля за Шано.

 Чудя се какво ли бих правила без Борис, когато след три месеца се изнесе. А до тогава ....