Най-добрият

 Един от вечните въпроси на времето е: възможно ли е да има приятелство между мъж и жена? Това е като въпроса за яйцето и кокошката, но докато там можем да открием научно отговора при първия въпрос нещата не седят по този начин. Смея да твърдя, че един от най-добрите ми приятели е мъж, при това истински (за 1000 жени). Дани е по-голям от мен само с година и познанството ни води началото си от преди седем дълги, дълги години. Тогава беше гадже на Лин, а аз ходех с негов приятел и често пъти излизахме заедно. Спомням си как започнахме да се обръщаме един към друг с "Пиле", за да дразним другите двама. Често се сещам колко пъти сме се съюзявали в името на любовта.
 Дани не е обикновено момче. Казват, че най-трудно се постига разбирателство между Овен и Козирог (нашите зодии), но ние сме голямото доказателство, че това са пълни глупости. Роден е  ден след рождения ден на моето братче и аз го обичам почти колкото него. Дани винаги е бил до мен, дори когато става въпрос за типично женски работи. Бил е до мен когато е нямало никой друг. Заставал е зад думите ми, дори когато са били лъжовни. И въпреки това не спира да ми бъде вечно в опозиция. Отварял е очите ми, когато съм била заслепена от прекалената еуфория, голямото ми въображение и несъзнателни постъпки. Тъгувах наравно с него, когато оперираха крака му и разбрахме, че никога повече няма да тича и спортува като преди (а той е футболист). Държи ръката ми винаги, когато с мен се случва неприятност или видя някой на когото искам да забия шамар (или два). Кара ми се като баща и често пъти ме е свалял с гръм и трясък на земята. Обича да ме критикува и го прави с лесен замах. И се радвам за това, че го имам, защото ако исках приятел, който винаги да се съгласява с мен, това щеше да е сянката ми. Когато направя беля или съм на път да я осъществя винаги му се обаждам за съвет. Той знае най-добре дали плана ми ще проработи или не. Консултирам се с Дани и в любовен план, нищо, че ми помага повече в началния етап.
 С Пилето обичаме да обикаляме града ни по цели дни и нощи. Пускаме любимото ни радио и се отдаваме на пълен релакс и много приказки. Понякога, когато го гледам и слушам ми се иска всички мъже да можеха да мислят по този начин. Но вече споменах, че Дани е необикновен. Обожавам да прекарвам времето си с него, той е и една от причините поради, която често се прибирам вкъщи. Не мога да кажа, че сме неразделни, но не минава ден без да не се чуем или пишем. Лепнаха ни даже и връзка, на чийто слух се присмиваме ежедневно, но и не преставаме да будим подозрения, което само ни забавлява (не ти се сърдя, че ме обвини, задето си нямаш гадже и те мислят за зает от мен).
 Въпреки че в очите на много хора моят Дани изглежда като един безскрупулен сваляч, който забива всичко живо (според думите на много сваля даже мен!) и не спира да флиртува (дори когато спи) за мен е ясно, че под вечната усмивка и добро настроение в него бушуват непрестанни чувства и емоции. Той е неспиращ вир на вдъхновение, неугасващ огън от страст и го знае много добре. Сега се сещам за една фраза: приятелите са като виното, колкото по-стари, толкова по-качествени. Наздраве за Най-добрият! /Успях ли да отговоря на горния въпрос?/

What dreams are made of

Според мен една от най-големите и чисто човешките нужди е да мечтаем. Казват, че човек е голям колкото са големи мечтите му. Не мога да определя дали моите мечти са големи или малки, защото съпоставяйки ги с много по-велики и силни мечти приличат просто на каприз. Но в следващият момент въобще не ми се струват жалки. Какво лошо има да мечтая за повече спокойствие, за Него, за повече щастие, за лятото ... Важното е човек да може да мечтае, да има въображение и да се стреми към нещо повече.
 Аз имам простички мечти - да скоча с бънджи, да си направя околосветско пътешествие заедно с котките, да се включа в благотворителен маратон, да открия изложба (12. май), да се науча да бродирам, да карам ски, да ... Но тези мечти са нищо, когато става въпрос за хора с мечти, които зависят по-малко от тях и повече от обстоятелствата. Например аз не мечтая за здраве, защото си го имам, но има хора, които всеки ден се молят за това. Аз не мечтая за обилна трапеза, ала има хора, които не са слагали залък в устата си. Не мечтая и за къща, а има такива без покрив над главата си. И все пак ...
 Да се върна към мен (често се отклонявам). Веднъж заедно с бившия ми приятел си вдигнахме невероятен скандал по тази тема. Той, моля ви се, нямал мечти - постигнал всичко, което желае, имал всичко, което иска. Аз бях крайно възмутена (какво, по дяволите има, за да е толкова самоуверен?!) и веднага му спретнах едно конско:
 - Та ти си на 21! Как може да кажеш, че нямаш мечти?! Живееш с родителите си, нямаш висше образование, не работиш, по цял ден се занимаваш с глупости. Порасни! Не разбираш ли, че по тоя начин затъпяваш, няма към какво да се стремиш - започваш да живееш механично! Вземи се стегни малко и разбери какво искаш от живота! Аз с човек, който няма цели не искам да се занимавам!-  и затворих телефона.
Разбира се нещата не приключиха така. Последва следващо обаждане - за да му се извиня за грубостта (понякога не си спестявам критиките). А той вместо да ме упрекне, да каже, че приличам на наивно дете ми каза:
 - Аз си имам всичко - живея с родителите си, защото ми е хубаво да съм с тях, не обичам да оставам сам, нямам висше, но съм достатъчно интелигентен, за да се запиша заедно с теб, не работя, защото помагам на нашите или съм на уроци и не се занимавам с глупости по цял ден - да си мисля за теб не е глупост. Как можеш да кажеш, че живея механично?! Хората сме различни, Адриана, всеки мечтае по свой собствен начин.
Това е един от малкото пъти, в които съм оставала без думи. А сега мечтая само да мога да поспоря с Него пак така; да ядем сладолед в колата му докато навън вали; да готвим пиле по китайски без рецепта; да обикаляме кварталите докато ни се завие свят; да вдишам аромата на ръцете му; да потъна в зеления му поглед, замръзвайки на пейките пред чуждите блокове; да се загубя в прегръдките му ... Мечти!

Съсед за кекс

 След поредния емоционален ден най-сетне съм потънала в блаженството на мекото ми легло, преяла и потънала в мисли. Миналата година по това време се готвех усилено за кандидат-студентските изпити, матури, треската около бала, еуфорията свързана с новото начало...  Спомням си, когато с котките започнахме с уговорките коя с коя да живее, къде, как, какво. Бях категорична още от самото начало, че искам да живея сама - без компанията на нито една от тях, не за друго, а защото се притеснявах, че обикновените битови проблеми ще ни бъдат пречка в общуването и най-вече - това си беше моето начало, откъсвайки се от вкъщи аз имах нуждата да бъда оставена сама срещу течението на новото време. И това се случи! Въпреки, че всички очакваха да живеем заедно с Лин сега двете живеем в различни квартали, често си гостуваме и фактически не страдаме и не забелязваме липсата на другата. 

 Когато се нанесох в сградата, в която живея сега бях със съвсем различни планове и кроежи за пребиваването ми тук. Докато не се сблъсках със съседа, за когото никога не съм мечтала и дори не съм вярвала, че ще имам. Говоря ви за Боби - бившо крупие, изпечен мъжага с много голямо сърце и отлични умения в кухнята. Първият път, когато го видях водих битка със старото легло или по-скоро се мъчех да го преместя от коридора на шестия етаж (на който живея) до втория етаж. Боби бе така мил да ми помогне и не се притесни, че ще изцапа новите си дрехи, а хвана рамката на леглото и  успешно го пренесе, без дори да свали очилата си Guess и да ме погледне. Благодарих му за услугата, но си мислих, че е някакъв сдуханяк, с когото не се общува и те гледа от далече. Мина се време, аз продължавах да си живуркам, докато един прекрасен следобед Жу ми дойде на гости. Направихме си топло мляко с кафе и подмамени от прекрасното време навън  излязохме на терасата. Докато си бъбрихме и лакирахме взаимно ноктите на краката миризмата на ацетона бе изместена от аромата на печено месо. Спряхме приказката и се заоглеждахме от къде идва уханието в компанията на груби мъжки звуци. Погледнах наляво и с ужас установих, че на отсрещната тераса се разхожда съседа ми, облечен само по боксерки и нищо друго. Вместо да се смути той дойде по-близо до нас, протегна ръка и рече:

 - Ейй, колежкее, какво става?! Как си? Никаква те няма тия дни? Борис съм аз!

Нали съм ви разказвала за чревоугодничеството, което събира мен и Жу? Е то тогава ни запозна с Борис. Съседа ми ни покани същата вечер на гости при него, без да споменава, че ще бъдем доста повече отколкото предполагахме. В същата вечер за първи път опитах сладко-солените пържоли с мед и мляко (по рецепта на Боби) и изпитах огромно неудобство от приготвената от мен салата (сещате се ...). През цялото време Борис се държа супер народно и много внимателно. Не мога да кажа, че се сближихме още тогава. Това стана по-късно, когато Боби бавно, но славно се "пренесе" да живее при мен. Беше се заел дори да прави свод между стената, която дели стаите ни. Имахме етап, в който не минаваше вечер без да не се съберем. Постоянно се уча от Борис. Учи ме как да се държа с мъжете, какво да купувам, обменяме рецепти, дава ми съвети относно косата, дрехите и най-вече фигурата! Не спира да ме критикува и да ми се кара за глупости. Опитва се да контролира глупавите ми намерения и често се наричаме един друг  Шано (идва от шанаджийско - наша думичка). Дори днес видях, че след като снощи не му отворих вратата я е изписал с маркер "Тук живея аз - Шаното" . Щях да го пребия, ако отново не ми лепна оная усмивка, с която му прощавам дори когато почне да ми се меши в работите. Същата усмивка ме обезоръжи, когато една вечер полицаи потропаха на вратата ми ("Не желая да напусна апартамента си!"). С Боби не се караме често, по-скоро когато играем карти, "Не се сърди котенце" (заедно с котките) или започне да ми се налага. Въпреки, че и аз често го правя.  

 От както познавам Борис нищо не е същото. Сблъсках се с много нови неща и хора и благодарение на него се справям някак си. Нищо вече не е същото и то не само заради тазгодишния ми подарък за рождения ден от него. Боби винаги е казвал, че един подарък трябва да е толкова силен, че дори и да забравиш къде си го сложил, когато след година или две го видиш да се сетиш за онзи, който ти го е подарил. Може би, за да не губя никога подаръка си от него той ми подари котенце - истинско, живо, което даже не спира да мърда и мърка. И точно защото никога не го губя всеки път, когато Жоро (така се казва котето) се изходи (и аз тичам след него) се сещам за човека, който ми го подари -Боби. Сетих се за него, когато котката ми издраска кожените столове на трапезарията вкъщи; сетих се, когато скъса пердето в моята стая; сетих се, когато хареса ратановата мебел, за да си точи ноктите - общо взето не спирам да си мисля за Шано.

 Чудя се какво ли бих правила без Борис, когато след три месеца се изнесе. А до тогава ....

Горещият

 Най-после огря слънце и на моята нива! Имам предвид буквално - студът започна да си отива, снегът се топи, а природата сякаш се събужда от зимния сън. Улиците преливат от стопения лед - превръщат се в най-големия кошмар на велурените ми обувки, но въпреки това с бодра крачка пропускам (понякога почти) всяка локва, изправила се пред пътя ми. Благодарение на топлите слънчеви лъчи днес дори успях да изчистя терасата, която не се виждаше и не можех да стъпна на нея от излишните вещи, които с голяма инерция трупам там всеки ден. Балконът ми приличаше на един разхвърлян килер, където и да стъпнеш се спъваш и попадаш в капан на някой кашон, забравен боклук, поставен (като че ли нарочно) остър предмет или просто се просваш върху мръсотията наоколо. Докато тъпках поредния чувал за смет, си дадох сметка, че всъщност моят живот приличаше на терасата, на която бях посветила приказния следобед. Едно импровизирано бунище, което беше убежище на непотребни вехтории, забравени предмети, ненужни мисли, стари емоции, които потискаха блясъка, подредеността и чистотата на съзнанието ми. Дълго време беше студено, за да ги разчистя, за да ги подредя и всичко да е като преди, докато първите топли лъчи не пропукаха сивотата. Тогава се появи Горещият - човекът, който успя да стопли душата ми, да я успокои и да ме накара да погледна от друг ъгъл на света. С него достигах онази точка на кипене, която дори лудият не е изпитал. Дали бяхме постоянно в разногласия или в пълно блаженство - въпрос на настроение.
  Когато започнах да се занимавам с него си знаех (дори ме предупредиха): два остри камъка брашно не мелят! Но въпреки това в Горещият ме привличаше нещо силно, непознато, нещо много по-различно. И всичко започна още в онази прохладна вечер, когато бяхме насаме за първи път, точно на съседната тераса. Разговаряхме в тъмнината и само огънят от цигарата му, и светлината, и шума в стаята зад нас издаваше, че не сме сами. В онази нощ се запознахме. Горещият е северняк и нетипично за това палеше с лекота всичко в отсрещния. Може би точно това ме заинтригува.Има си и мечти -  да има всяка жена, която попадне под зоркия му поглед, а след това да я изгони, сякаш е парцал; желае да остарее в къща в Малибу и никога да няма отговорност на главата си. Не мога да отрека, че с удоволствие му показах как да излезе от филма, който си беше създал сам. След голямото разочарование, което го е сполетяло, той решил да се превърне в това, което е и сега - един дисциплиниран дивак, студен пламък, мил тиранин или както вие щете. Често му казвах, че е ужасен - приемаше го като комплимент и без да се сърди ме стискаше здраво със силните си ръце. Приемаше всичко около себе си за даденост, за нещо, което както е дошло, така и ще си иде. Постарах се да се случи точно така. Въпреки, че сега попива всеки ред от тази публикация и се моли да не съм го "нахранила", както заслужава, аз ще се опитам да загатна какво се случи между нас. Каквото и да беше това си заслужаваше всичките будни нощи пропити с крясъци (ту от ревност, ту от прекаления алкохол), счупените чаши, разбитата врата на банята, както и изтънените нерви. Всичко това беше нищо сравнение с екстаза, който изпитвах всеки път, когато ме погледнеше изпод вежди, докосваше гърба ми случайно, шептеше ми тайните си в ухото, усмихваше ми се сякаш е видял чудо, крадеше целувките ми и трошеше гръдния ми кош, когато ме прегръщаше като пандичка. Горещият е мъж-мечта за всяка, която обича да живее на ръба, играе без да знае правилата, да залага на несигурно или просто си пада по мачовци. Само че аз съм далеч от подобни предпочитания. Обичах да прекарвам времето си с него, дори когато стоеше кротко и само ме гледаше как рисувам или се разхождахме с бодра крачка из центъра. Но явно и двамата сме искали това по различно време.
 Както и да е. Продължавам с предпролетното почистване и разкарвам всеки боклук препречил се на пътя ми. Дано след слънцето да дойде и дъждът, който да отмие праха на старото и да почисти и освежи душата (и терасата) ми.

Котараците

"...От тук до небето и обратно на зиг-заг, умножено по най-голямото число на този свят, по 402, по 24, по 12, по 7... И това е малко, Адриана!"

 Както животните, така и хората не могат да съществуват и живеят пълноценно без своята половинка, без другарче до себе си, на което могат да се опрат заедно срещу бурята на живота. И аз като всички останали разбрах колко е важно и, едва ли не, необходимо да си имаш някого, с когото да споделяш духа и тялото си, тайните и мечтите, красивите моменти, горещите вечери и дори, ако щете пицата. За да се впуснеш в подобно приключение трябва да си наясно, че преди всичко животът ти никога повече няма да бъде същият, защото допуснеш ли нов човек в него нещата се развиват не винаги по план. Сблъскваш се с нови чувства и емоции, с нови усещания и стремежи. Аз, например, винаги съм знаела, че ще се водя предимно от собствените си желания и не бих правила компромиси за друг. Но както често се случва - не бях подготвена за обратното, за онзи сблъсък на хормони, за пеперудите в стомаха, потенето на ръцете и пелтеченето на глупави думи. Не познавам човек, който да се е влюбил по план и всичко да е вървяло като по вода. 

 Влюбването става внезапно или постепенно, но и в двата случая идва като гръм от ясно небе. Спомням си, когато за първи път ми се наложи да отида на среща с момче. Беше лятната ваканция на шести клас и организирах Лин, Диана и Вики (най-добрите ми приятелки от както свят светува) да патрулират на групички около мястото на срещата.  Докато срещата протичаше, както се очакваше (седяхме на двата края на една пейка в двора на основното училище, гледахме се с половин око и не спирахме да бръщолевим несвързани теми) аз не спирах да мисля и да се притеснявам по най-важния въпрос тогава: първата целувка! Както ме посъветваха преди срещата час и половина дезинфекцирах цялата си устна кухина с абсолютно всичко, което имах под ръка, след това изядох пакетче дъвки Orbit и смело поех по пътя. За беля имах и поръчка от мама - да напазарувам зеленчуци от закрития пазар и знаех, че виждането ни с Д. няма да продължи дълго. Предупредих го за поръчката и само час след като висяхме на пейката (на която той не спираше да се заяжда с мен и да се хвали, че вече се е целувал с 3 момичета /Даф, ако четеш това сега е моментът да ти призная лъжата, че съм се целувала с много момчета преди теб/) вече вървяхме посока пазара. Моят кавалер бе много внимателен и пое пълните торби, за да ме изпрати. Когато стигнахме до ъгълчето на аптеката на моята улица, той ме обърна, за да ми връчи товара, а аз напълно объркана и притеснена наведох глава и старателно се загледах във върховете на обувките ми. Д. ме ощипа по ръката, аз изпищях и той побърза да ме целуне. Няма да забравя колко бях очарована и как колената ми омекнаха докато гледах как той бързо се отдалечава. 

 Толкова за детската ми любов (имам поне още петима-шестима). Ще пропусна тези незабравими истории с още по-незабравими хора, за да премина към най-зашеметяващата, най-лудата, най-нецензурната, най-силната, най -     приключи неотдавна. Спомням си как се запознах с Него покрай общите ни приятели. Всъщност не останах много въодушевена след запознанството ни - седна на масата ни в любимото ми кафене, докато си приказвах с приятели. Той беше в период на махмурлук, изпи седем соди и две кафета в рамките на час и половина. Не свали тъмните очила нито веднъж и не спираше да говори и изхвърля пред останалите. Беше ми много противен и не исках да излизам с другите, когато знаех, че и той е там. Но имало да стане - нещата се обърнаха, опознахме се и не излизах с другите, когато той не беше там. След време почнахме да излизаме само двамата и така докато не станахме наследници на Ромео и Жулиета. Дълго време бяхме заедно, споделяхме общи мечти (Тоскана, дом с 402 стаи и мнооого други), научихме доста един от друг. Често пъти сме си казвали, че се допълваме максимално - аз бях по-активната, по-буйната, а Той човекът, който винаги знаеше как да ме успокои, как да ме примами. Научих го да пие кафето си с мляко, а той мен да правя онзи номер с лакътя /;)/. Заедно учихме уроците си, разбирахме се повече от перфектно. Но всичко приключи и то не заради трети човек - просто трябваше да се случи. Не обичам да говоря за това, всеки знае, че е моята болна тема, ахилесовата ми пета. Казват, че Животът е срещи и раздяли, един кръстопът, а по време на цялото пътешествие се учиш. Дано успея да се науча да изпитвам други чувства, по-силни, към друг, а до тогава "пътят е страшен, но славен".

 На скоро изпитах и едни други, Горещи чувства, но за тях следващият път...

Аз

 Дадох началото на историята ми с думите: "Покажи ми приятелите си, за да ти кажа какъв си.". Аз вече разказах нужното (или поне това, което искам да знаете) за моите приятелки и за да ви подскажа още от сега ще вметна, че нищо "котешко" не ми е чуждо. Името ми е Адриана и съм "изтърсачето" на групата (което ще рече най-младата). Според думите на баща ми имам "маслинени" очи, а наскоро ми казаха, че очите ми са млечно-шоколадови. Освен това нямам нито един кариес, пломба или проблем със зъбите, за това не спирам да се усмихвам по всяко време (Лин каза, че се смея и насън). Няма как да подмина и смешните си пръсти, на иначе творческите ми ръце! Занимавам се предимно с рисуване, нищо, че до миналото лято не можех сама да си слагам очна линия без да не си бръкна в окото (няколко пъти съм се разминавала на косъм от ослепяване); денонощно бъбрене по телефона (с обичайните заподозрени); експерименти в кухнята (знам какво си мислите!); винаги си навличам неприятности и дори когато не искам (по традиция) късметът ми не идва. Но в ежедневието ми пръста на съдбата винаги се набърква, обикновено, когато не очаквам. Друго, с което мога да се похваля (освен страхотните приятелки) е най-голямата ми радост и гордост - по-малкият ми брат Фабиен. Винаги съм казвала, че това е първото ми детенце, не само защото до 1. клас ми казваше "мамо", а защото връзката ни е много силна, платоническа и чиста. Той вече е голям- на цели 15 години, но и до сега пита за разрешението ми, относно поредната замислена глупост. Имам невероятни родители, които винаги са били зад мен и никога не са ме оставяли. Благодарна съм им за всичките съвети, критики и поощрения. Никога не съм се оплаквала от отношението им към мен, дори това да означаваше да бъда в кухнята на ресторантите ни през всичките ми летни ваканции (само ми ставаше тъпо, когато ми звъняха за плаж, а аз събирах тен зад грила), дори когато пораснах прекалено рано и поех отговорности, които може би един тридесетгодишен не познава, дори когато не одобряваха връзките ми с хора от другия пол(...). Всичките неволи, пред които съм се изправяла са ме направили това, което съм сега - човек със всичките си недостатъци и предимства.

 Както всички други и аз имам своите странности, например помня (без да го искам) пръстите на всеки, с когото се здрависам (стискам много силно, троша палци), винаги вземам или купувам първото, което съм хванала (независимо дали кутията е смачкана или опаковката скъсана), винаги изкривявам дясната обувка, защото (както казва мама) не мога да ходя като хората, харесва ми да посещавам зъболекаря си (на два пъти са ме гонели, защото правя ненужна опашка), обичам да стоя под душа или във ваната докато не се набръчка цялата ми кожа, да извивам врата си докато не пукне и последното кокалче, обожавам миризмата на 

бензин и вакса за обувки и (забележете!) имам библиотека в тоалетната. Вкъщи съм правила пожар и наводнение, така де, случва се на всеки. Откакто заживях сама (заедно с котката си) станах още по-отговорна към себе си и околните. В банята ми има три четки за зъби (не питайте, не са мои), не оставям включени никакви контакти и уреди, винаги съм заредена с повечко шоколад, редовно следя новостите в квартала и никога не оставям отключено. Не харесвам носа си, въпреки че не гледам по-далеч от него и рядко го набърквам в чужди работи. Сигурно заради това повечето, които не ме познават ме мислят за голяма особнячка със самочувствие метър над мен. 

 Това, че пиша за моите котки, въобще не означава, че нямам котараци в живота си. Точно обратното - те са повече отколкото съм искала. Говоря за тримата ми най-добри приятели - Дани, Ейвън и Марк - моите трима мускетари, които са били винаги с мен (заедно сме пили и сме били). Но за тях друг път ще разказвам. Друго, което мога да добавя за себе си е, че от шести клас насам не спирам да се влюбвам. И то все в различни. Когато снощи ме попитаха: "Какъв е твоят тип?" аз буквално онемях, защото за първи път ми се е случи да не зная какво да отговоря. Плувала съм в сини, зелени, кафяви и пъстри очи. Прегръщала съм и силни, и слаби личности и характери. Летяла съм от щастие и съм падала с гръм на земята. Както всички нас.

 Имам много мечти, ето кратък списък, за да разберете, че не съм алчна: да направя изложба, да обиколя света, да си осиновя дете, да живея в Рим, да имам вила в Бора Бора, да открия любовта и да успея да я запазя. А докато все още се боря с морето на живота, стремейки се към мечтите си, аз всеки ден научавам нови похвати, за да плувам по-добре от вчера.

Г-ца Стихийно Бедствие

Всеизвестен факт е, че първата жена, която е имала удоволствието да разбие Рая на първия мъж е Ева. Ева е и последната ми приятелка, котка, за която ще пиша сега - черешката на тортата. Тя е момичето с най-бурния водопад от къдрици (дължащ се на множество маски за коса, включително и такава със зехтин!!), лешникови очи и необуздан нрав (за това по-късно). Познаваме се още от първи клас, когато бяхме в една паралелка и не чак такива приятелки като сега. Всъщност аз я намирах за приятна и много мила, но когато слушах как се оплаква, че учи по пет часа на ден констатирах, че е приятен и мил зубар. Докато не разбрах, че Ева въобще не е такава. В 8.клас се уговорихме да учим заедно за контролното по математика (след 4.клас аз бях много скарана с предмета и обидена на учителката) у тях. Тъкмо бяхме наредили учебниците, тетрадки, помагала и аз вътрешно проклинах всичко живо пропиляния си следобед, Ева включи радио-касетофона и извади от някъде един (забележете!) компактдиск пълен с гръцки, сръбски и рок песни! Каза, че този музикален букет й действа успокояващо и само така може да си научи. За първи път присъствах на такова трупане на знание на фона на подобна музикална "помия". Като се замисля по-скоро научих репертоара на Василис Карас (благодарение на Ева и нейното "Чуй, чуй сега това... Слушаш ли онова? .."), отколкото теоремите по математика, които сега отново не ми вършат никаква работа.

 Както се досещате Ева се оказа една тотална купонджийка, заклет фен на масовото алкохолно (и не само) размазване, невероятно предан приятел и истински човек. Тя е и момичето, на което свалям шапка, след като заряза всичко, за да се втурне презглава съвсем сама и последва мечтата си. Ева винаги е повтаряла колко мноого обича Варна и как някой ден ще живее там. Много се съмнявахме, че ще издържи там дори седмица, но тя опроверга думите ни. Е, да, наистина го направи. След завършването на гимназия я приеха във Варненския университет и замина съвсем сама, откри нови приятели, нови хоризонти- сбъдна желанието си. Но когато настъпи зима, морският бриз стана все по-остър и суров, моята гореща Ева не понесе студа наоколо, хвана първия влак и се пренесе в центъра на топлия ни и роден южен град и по-скоро в топлите обятия на нейния приятел. Близо месец вече не е във Варна и въобще не се оплаква, а търпеливо чака всяко наше прибиране в града ни, за поредния запой. Както вече споделих, Ева е много щура, неконтролируема - голяма откачалка в най-милия смисъл на думата. Спомням си за едно от много събирания в тях, когато празнувахме поредната Света Събота. Дали от "тежките" песни, изпития алкохол или незабравените спомени, Ева демонстративно изхвърли от терасата си право на улицата един огромен плюшен мечок, подарен от бившия й приятел (същия мечок, който използваше вместо възглавница и не даваше да бъде докоснат от малкия й братовчед). След като слязохме, за да чакаме таксито, което да ни заведе в дискотеката, установихме, че играчката я няма. Ева се зарадва, представи си, че мечока е прибран от бедни дечица, които няма с какво да си играят и така тя е направила едно добро дело не само за себе си, сиреч с един куршум - два заека. На другият ден ми се наложи да търпя огрооооомното разочарование и пищене по телефона от Ева, която намерила плюшената играчка у баба си (която живее на етажа под тях). Лошото не било, че баба й прибрала играчката, а това, че жената я подарила на по-малкия братовчед на Ева, който самодоволно гледал ядът в очите на кака му.

 Има още толкова много неща, които мога да пиша за Ева, че мастилото ми да свърши. Мисля като заключение на нейния образ да добавя само едно - на завършването на гимназията й връчиха отличието "Г-ца Стихийно Бедствие". Оставям изводите на вас.