Pearl

 Всеки, който ме познава знае, че една от маниите ми е бижутата. Обожавам ги - златни, сребърни, изчистени или със скъпоценни камъни. Днес отново бях изправена пред дилемата, която всеки път ме измъчва, с какво бижу да съчетая облеклото си. Докато се чудех дали пръстена със сините камъни ще е подходящ, моят котарак (мъркащ и въртящ се непрестанно около мен) събори кутията с бижута на земята. От там изпадаха толкова много джуджурийки: късметчета от кафето, листче с телефонен номер (за жалост без име под него), капачетата на новите ми обувки, парче кора от дърво, някаква ръчичка от играчката от Kinder Surprise, старите слушалки за телефона и още куп миниатюрни ненужни работи. Заех се с прибирането им обратно в кутията и видях, че от устата на котака ми виси сребърна верижка, която си бе намерил за играчка. Сбихме се и аз успях да отърва невредима верижката, на която виси един толкова скъп спомен. Висулката представлява бяла перла, на върха на която блести диамант. Спомням си, че когато я видях преди три години на витрината на бижутерията в града ми, перлата не беше сама. Компания й правеше още една перла, същата, но с розов отенък. Толкова се влюбих в бижуто, че не спирах да мрънкам за него. Всеки ден преди и след училище минавах през магазина и поглеждах с надежда витрината, на която перлите спокойно ме чакаха. След по-малко от две седмици аз успях да събера пари и на тичане отидох в бижутерския магазин. Нямаше никакви увъртания от моя страна и минутки по-късно излязох от магазина с широка усмивка, чантичка в ръчичка и празно джобче. След няколко дни се разделих с розовата перла. Сега ще ви разкажа как...
  По това време бях изключително близка с един от тримата мускетари, за които писах по-рано. Марк - момчето с най-сините очи на света, гъста руса (почти златна) коса и удивително прави, бели (точно като перли) зъби. Той не може да остане незабелязан - влезне ли в стаята мигом тя става по-слънчева, приветлива и спокойна. Марк има невероятна аура и винаги щом е до мен изпитвам сигурност. И това не се дължи на оръжието, което е задължително с него, а просто защото той си е такъв.Всеки път когато ми се обади първият въпрос е "Как си? Всичко наред ли е?". Пази ме като негово дете. Винаги е казвал, че след майка му и сестра му, аз съм тази, на която държи страшно много. Случвало ни се е да не се виждаме с месеци, веднъж видим ли се - срещата не се забравя, става много по-продължителна и дълга от очакваното. Марк е вечно зает до толкова, че понякога се забравя и улисва в работата. Но е много отговорен и е един от малкото, на които може да се разчита.
 Та, когато споменах думата оръжие се сетих за моето бойно кръщение с пистолета на Марк. Беше миналата година, в една спокойна октомврийска вечер. Сърбахме си сладко горещия шоколад в една приятна сладкарница, намираща се в спокоен квартал, когато приятелят ми започна да се пали и да ми обяснява надълго и широко за най-новата му страст - оръжията. Похвали ми се, че си е взел Glock-17, "голяма сила, голямо чудо, много удобно и практично, ти ще си го прибираш в чантата". Марк не спираше да ми се моли и предлага урок по стрелба. Дали бях пийнала прекалено много шоколад или просто той така ми влияе, аз събрах смелост и го последвах на тихия паркинг. Огледахме се по цялата улица, изчакахме да мине и последната кола и застанах в следната поза: краката разкрачени (чувствах се, че все едно пишкам като мъж), Марк пъхна в ръцете ми пистолета, хвана ги в неговите и ги вдигна високо над главите ни. Затворих очи, отворих устата, както той ми каза и след секунди неговата ръка опря на моята, а аз натиснах спусъка и : ПАУ!!! Включиха се алармите на паркираните автомобили, кучета започнаха да лаят и чак тогава разбрах, че това бе всичко. Хората излязоха по терасите и прозорчетата си, за да видят какво се случва навън.  А аз и Марк си плюхме на петите, включихме турбото и с висока скорост след минути се озовахме далеч от "тихия" паркинг. Само на лудории ме учи това момче...
 Бях тръгнала да разказвам как се разделих с розовата перла. Подарих я на Марк, защото той е самото олицетворение на бижуто: нежно и чисто, но много здраво, с много фалшификати, но най-добър е, разбира се, оригиналът. Скрит някъде и търсен навсякъде. My pearl...

New Beginning

 Пролетта дойде, а с нея и хубавото време, пролетната умора, доброто настроение и новото начало. Освен, че снегът се стопи (почти навсякъде) и цветята започнаха бавно да показват главички над студената почва, моята усмивка също разцъфва всеки ден щом котаракът ми ме събуди като разкача завесите (той е една малка нинджа, разбира се...) и в стаята ми огрява слънце. Гледката, обаче не е много приятна и се заех с пролетното почистване, което не ми отне много време, но за сметка на това нервите и търпението бяха на свършване, когато стигнах до ръба на силите си и се заех с разчистването на гардероба. Важно е да спомена, че пролетта носи със себе си и новите колекции на пазара и исках или не трябваше да направя място за някоя и друга блуза в шкафа (ако не, то поне трябваше да разчистя и открия някои позабравени вещи). Не се изненадах, когато между дрехите си открих отдавна загубените приставки за преса, пакетче дъвки, няколко ластика за коса, гребенче и запалка. Извадих големите черни чували и почнах да ги тъпча до горе със зимни дрехи. Колкото и да обичам зимата с нейните красиви ледени пейзажи не мога да кажа, че обичам да се навличам с тежките топли дрехи и с удоволствие ги прибрах до следващия път. Щом ги махнах от себе си и мигом усетих как едва ли не свалих бремето на миналите дни от себе си. За миг изчистих съзнанието си от старите неволи, скандали и неприятни моменти. Забравих за пропуснатите шансове и неоценените усилия. Нека вървят по дяволите и онези, за които се раздавах, а се оказаха поредните енергийни вампири! Навлякох си широката тениска с Мерилин (подарък от много добра приятелка) и се заех отново с разтребването.

  Докато се превъплъщавах в ролята на Индиана Джоунс, в търсене на ценности из боклуци, се зарадвах да видя, че в шкафа ми се намират и много стари мои дрешки, които ми бяха много любими преди време. Тогава не бяха избеляли и нямаха дупки на странни места, а и ми носеха късмет. Например носех розовата блуза на бели и цикламени цветя, когато участвах в общинския конкурс на площада, пред стотици хора, с рисунка на асфалт (с тебешири) в седми клас и взех първо място. Спомням си колко бях развълнувана и щастлива, точно като сега, когато докосвах блузката и ми миришеше на стария прах за пране на мама. В онзи ден слънцето печеше жестоко, бях на прага на слънчев удар, но не спирах да рисувам. Тогава протрих блузата и дънките на няколко места, бях оцапана до ушите, но не спирах да рисувам. Творбата ми беше следната: изобразих  жена, на фона имаше много цветя и водопад. В косата й имаше пеперуди, в ръцете си държеше букет, а около нея нарисувах лястовичка. Дрехата й изглеждаше ефирна, това беше Пролетта. Погледнах отново старата ми блуза. Как е попаднала в този шкаф си е жива загадка, но може би, както Ан казва: всичко си има причина. Допирът до това старо парче плат и аромата, който беше запазил ме върнаха далеч, много далеч, когато най-големия ми проблем беше контролното по математика. Колко вода изтече от тогава и колко пъти слагах новото начало ... Явно отново трябва да тегля чертата и сега... Точно така. Ще стартирам с едно ледено, бяло фрапе в компанията на моите котки.

За новото начало!

Истинското приятелство не се страхува от паузите!

 Той е една година по-голям от мен, притежава завиден тен, изразителна бенка на лявата си буза (която много обичам да виждам повдигната над мустачето му) и дълбоки маслинено черни очи. Именно тези очи ме карат да се изчервявам всеки път, когато ме погледнат, за да ми съобщят каквото и да било без думи. Притежателят им има безгранично чувство за хумор, но и много ранима, добра душа. Красив е. Същият успява да се справя със всичко, което му се изпречи на пътя с много упорство, труд и голямо желание. И за съжаление живее на 100 км от мен! Това е Ейвън - моят истински приятел, един от най-добрите и доказали се верни приятели. Ще се учудите, познавам Ейвън също както Дани, дори запознанството ни е сходно. Ейвън беше гадже на моята Лин и след като решиха да не се виждат повече аз въпреки всичко останах неговата най-добра приятелка. Наричаме се приятелче, защото умалителната форма отговаря на милото държание, което имаме един към друг. Ейвън е мъжът, на когото се обаждам винаги когато ми се случи нещо хубаво, срещнала съм добър човек, имала съм прекрасен следобед.Обичам да го слушам как разказва за нещата, които му се случват, за емоциите, които бушуват като водопад в него, за начина, по който живее. Обичам, когато ми звъни в 4 сутринта, за да ми направи серенада по телефона, заедно с приятелите му. Обичам да вечеряме заедно в ресторанта ни и хората да ни гледат любопитно (а жените да оглеждат него). Общо взето свързвам само положителни емоции с Ейвън. Толкова много се зарадвах, когато ме покани за дама на бала му и бях толкова съкрушена, че трябва да откажа, защото по-рано бях приела да съм водеща на друг бал (още ме е яд!). Сега учим и живеем в различни градове, но това не е пречка за нашите чувства и голямото и силно приятелство, което имаме, издържало на десетки изпитания.
 Ейвън е запознат с цялата ми биография. Понякога, когато говори за мен и аз слушам отстрани имам чувството, че описва друг човек, но много познат и близък до мен. Познава ме по-добре от мен и успява да ме изненада всеки път, когато е изчислил следващия ми ход. Дава ми безотказни съвети, които понякога не ми се нравят, ала щом забележи, че се мръщя не пропуска да добави "Ама ти си знаеш. Все пак си голямо дете." Може би е прав, ама все пак аз често пъти съм го отървавала от кашите, в които обича да се забърква сам. Пример: много харесваше едно момиче, което пък беше хлътнало до уши по него. Последва страшна връзка с много приливи и отливи на чувства от негова страна. Тя беше по-малка и много лесна за манипулиране. Ейвън беше наясно с това, но не знаеше тя какво му мисли. Живееха на една улица и родителите им се познаваха много добре. Когато се "загаджиха" всички бяха доволни и  предизвестяваха голяма любов. Но на моето момче очите му все шарят, гледат и оглеждат. Мина се време, той записа висше в друг град и се премести да живее там. Момичето му буквално се поболя, качваше се на влака, за да отива при него, бягаше от вкъщи и училище, караше се с техните и не преставаше да задушава Ейвън. Накрая той реши да й бие шута, но не позна колко голям риск приема. След раздялата им момичето полудя от мъка, ревност и каприз по него. Стигна се до там, че една вечер почукала на вратата му (отново избягала от вкъщи) мъртво пияна и заплашила със самоубийство. Ейвън бил на ръба на нервите си и отново и обяснил, че не иска да е с нея и иска тя да го остави на мира, а момичето само клюмало рошавата си глава и крещяло, че не иска да чува и за това. Влязла в квартирата му и след минутка припаднала от безсилие примесено с много алкохол и чувства. Ужасен Ейвън звънял на Бърза помощ, дошла линейка, а след това и сестрата на момичето, която също като нея почнала да го напада и обижда. Секунди след като сцената у тях се разпаднала и сестрите се прибрали у тях приятелчето ми позвъня и разказа от игла до конец за случилото се преди малко. Много се ядосах! Така ми кипна, че след два дни аз сама потърсих "самоубийцата". Хванах я на тясно и й обясних, че не бива да се прави на "многострадалната Геновева", а да се стегне и да престане да се възползва и разбива психиката на всички около нея. Стреснах я като й казах, че следващият път, когато повтори тоя номер и наистина не стигне до това, с което заплашва, аз ще я довърша. Не знам какво се е случило след това, но знам, че тя повече не потърси Ейвън (сега е с друг, не си мислете, че й е лошо), а с него сега само се смеем на случката преди повече от година.
 Когато преди три години трябваше да се премести от родния ни град цял месец не си намирах място. Заплаших го, че ако ме забрави и не се прибира всяка седмица ще го намеря и запаля колата му (която все ми гасне и не може да тръгнем). Ейвън просто се усмихна, показа големите си бели зъби и ме прегърна през рамо: "Ти си Адриана и да искам, никога не бих те забравил!", после ми купи сладки пуканки и отидохме извън града, на любимия завой, от който се открива гледка на цялата община. И сега, в дните, в които не се чуваме често и аз съм готова да купя туба бензин и кибрит се сещам за думите на моето приятелче. Ейвън, целувам те!

Мама

 И въпреки, че изписах толкова много за моите котки, показах ви коя с какво е част от деня ми, сега ще разберете коя и каква е най-важната жена в живота ми. Не е за учудване, това е мама или по-скоро (наистина!) най-добрата ми приятелка. Винаги е казвала, че  не иска нашите отношения да са като типичните на майка и дъщеря. Спомням си как още от малка ми е казвала, че преди всичко ние сме приятелки и трябва да си споделяме и помагаме, да се обичаме и подкрепяме непрестанно. И това се случва всеки ден, седем дни в седмицата, 24 часа в денонощието. Обичам майка ми, нищо, че често и противореча, понякога повдигам тона, върша бели и забранени неща (за някои от които тя не знае). Но тя си знае колко много значи за мен и ми прощава всеки път. Понякога се сърди с дни и ме кара да се чувствам като най-ужасния човек (особено като ми каже "свекърва"). Често пъти съм и търсила прошка със сърцераздирателни послания, sms-и, рисунки, съпътствани с много сълзи (понякога и сополи), на които тя не може да стои безучастна и в следващия миг отново се смеем заедно.
 Мама е жената, от която ежедневно черпя познания, вземам пример и слушам (когато ми изнася, де). От нея съм наследила страстта към книгите, с които тя ме запозна още на четиригодишна възраст, любовта към изкуството на киното, театъра, Том Круз и Джони Деп, но все още не съм взела последния й сомелиерски урок (за непросветените сомелиер - дегустатор на вино, каквато е и мама). Взела съм и топлите й кафяви очи, които пронизват и са вечно отворени. От мама научих колко е важно да бъда преди всичко човек. Взела съм борбената й натура и също като нея устоявам на изпитанията поднесени ми от съдбата. Като всеки нормален родител и моята майка иска да ме предпази от всичките гадости и нерадости, които понякога сами си предизвикваме. От всичките й думи най-много мразя следните: "Прави каквото си искаш!". След като ги чуя знам, че трябва да действам точно обратното, да си седя кротко и да я слушам. Защото си имам и история по този повод. Беше много отдавна, още през 90-те години на миналия век, когато съм била на около шест или седем години. Тогава нямахме много финансови средства и нашите свързваха двата края като повечето хора - много работа и лишения. Спомням си как един ден в хранителния магазин пазарувахме заедно с мама по списък с нужните продукти, на които дори грижливата ми майка бе написала цената и следователно бе приготвила сумата. Да, обаче по това време се въртеше една шумна и цветна реклама на паста за зъби Colgate, която аз си бях набелязала. Застанах пред щанда и се заинатих да ми купи пастата за зъби (не, че вкъщи си нямахме). Мама само ме погледна и ясно си спомням, че ме попита дали наистина имам нужда от това. Аз я погледнах изненадано и много учудено (как така да нямам нужда от Colgate!) и й казах: ДА! Тогава тя върна сиренето, кашкавала, яйцата и пилето обратно от където ги бе взела и отидохме на касата само с хляб и пастата за зъби, защото само за това стигаха парите. Още щом излязохме от магазина съжалих за безразсъдното си желание, особено когато за първи път чух лекция от мама, която се бе заела да ме научи на по-важните приоритети. От онази случка насам аз никога не съм поискала и заинатявала да ми купи нещо, каквото и да е било.
 Спомням си и друга емоционална случка заедно с моето мамче. Януари, 1997 година. Навън е страшен студ, лед е обвил цялата природа, лед е постлан по улици и тротоари, а аз и бременната ми майка се прибираме от разходка. Тогава тя беше в петия месец с братчето ми и си спомням как я умолявах да ме вдигне на ръцете си до вкъщи. Без много да му мисли тя ме вдигна, гушна ме и си продължи по пътя. За беля обаче вървейки се спъна в дългото си палто и започнахме да падаме. Мама се извъртя и падна по гръб, за да понесе удара само тя. Защити и мен, и Фабиен като се сдоби с натъртвания по цялото тяло. Това е само мъничък пример за жертвоготовността и отдадеността й към мен и брат ми. Когато го роди през април същата година тя буквално се разпъваше между грижите за нас и семейния бизнес, който започнаха заедно с татко през ноември. И двамата ставаха рано сутрин, но докато баща ми беше зает през цялото време с ресторанта им, мама се прибираше в 12 на обяд, за да сготви и нахрани мен и бебето. След това се връщаше на работа и се прибираше отново в 17 часа. В 21ч. вечерта отново беше в кухнята на ресторанта и се прибираше заедно с татко късно през нощта. На другия ден се събуждах и до главата ми върху възглавницата винаги имаше близалка, шоколадче и желирани бонбони - реванш от мама, за дето няма време нито за мен, нито за Фабиен. Сега вече схващате за каква жена говоря!
 Какво друго мога да кажа за нея? -Много (и то само хубави работи)! Но мисля да приключа само като добавя, че е най-прекрасният човек, когото познавам и че я обичам и ценя адски много. Честит празник, мамо!

Да се греши е човешко. Да се прощава - божествено.

Животът има много страни, стотици образи, хиляди виждания, милиони лица. Трудно е да го опиша, но знам, че всеки щом чуе думичката "живот" в съзнанието му изниква нещо (или някого) определено и много специфично. Животът умее да дава благословия и със същата лекота да раздава шамари. Много скоро усетих на свой гръб тези действия. Проблема е, че още не мога да разбера дали случката, която ме изненада (неприятно) е благо или удар за моята личност. Въпросът ми сега е: чувствали ли сте се предадени и след това частично осакатени от безразсъдните действия на някого, когото наричате приятел? Сигурна съм, че мнозинството е от подобни "късметлии". За съжаление и аз съм една от тях. Много скоро разбрах, че ... всъщност ето ви историята:
 Както повечето необвързани момичета и аз не обичам да прекарвам времето си в тъгувайки и очаквайки някой, който ме е търсил цял живот да ме намери. Правя точно обратното. Не спирам да го търся под дърво и камък, през девет планини в десета, зад всеки ъгъл, във всички барове и кафенета... Сблъсках се със следния тип: надъхан, самоуверен, егоист,материалист, мечтател, женкар (истински пожар!), зодия Лъв. Да го наречем В. Когато започнах да излизам с него той си имаше приятелка. Според думите му тя е разглезена богаташка щерка, капризна и претенциозна, лигава и неприятна. В. беше с нея заради връзките, които притежаваше приятелката му. Каза, че намира в мен онова, което винаги е търсел, харесвало му, когато му говоря с часове по най-различни теми, искал динамиката, която може да има с мен.Сподели ми, че често му се случва да изневерява - дори спал с най-добрата приятелка на бившата си, за да й докаже, че тя няма истински приятели. Потресена аз поставих условие: да избере или нея, или мен, защото аз нямам намерение да бъда втората. След дълги преговори, няколко емоционални вечери и много лъжи той реши да бъде с мен. Не ми спести информацията за високото му любовно либидо - обича да има всичко, което зърне и му допадне (често и така се получава). Видял ме щом слизам от автомобила и знаел, че ще ме намери и има. Почти му се получи. Само дето не бе предвидил, че имам много услужливи "приятелки", с които мога да изпробвам стабилността на връзките си (до толкова, че и аз самата не бях предвидила). Не предвидих, че в една вечер всичко може да се съсипе и сгромоляса от  най-добрата ми приятелка заедно с лек флирт, закачки и много алкохол. Светът е малък, а животът кратък. Самият В. не пропусна да ми се похвали - забил и моята приятелка, не спря да я обижда и да се присмива на жалкото ни приятелство. Напук казах, че всичко е било инсценировка и когато той започна отново да ми се обяснява аз събрах цялото търпение на света и зачаках да свърши. След цветния му разказ, гледайки големите му зелени, лъжливи очи го попитах: "Приключи ли?", той поклати глава и аз забих най-зверския шамар, на който бях способна. Дойде му буквално като гръм от ясно небе и щом успя да се свести побърза да ме попита дали това бе от ревност. Щом чух това аз прихнах да се смея и обясних на господинчото, че той не е център на вселената и това беше услуга от моя страна - шамара беше, за да го събуди и да проумее къде и на кого прави номера. Изгоних го и побързах да си набавя информация за вечерта, в която ми изневериха.
 Разбрах повечето подробности от оная вечер и до сутринта имах пълна представа за онези хора. И ми се догади (при това много). Догади ми се от нейното предателство, от нейното невнимание. Сетих се как предупреждавах, че той ще се пробва, че има тоя номер в него. Все още не сме говорили очи в очи, за да чуя и нейната версия (и за това е нужно време и усилия). Хванах първия автобус и с облекчение се върнах обратно вкъщи. При мама, в най-сигурните ръце, които щом ме прегърнаха отнеха от бремето, което се беше стоварило върху мен.
 Винаги съм била много емоционална и често прикривам настроенията си, но когато съм с човек като Дани, не мога да остана зад маската. Набързо ме разпита и аз излях всичката гад, която натрупах в себе си последните дни. Казах му, че това си е опит за убийство, след като ми забиха подобен нож в гърба, ала той само се усмихна, прегърна ме и почна да ми се кара, че никога не съм била по-черногледа. И наистина това са бели кахъри на фона на онова, което предстои.