Сляпа среща - ІІ

..
 Погледнах веднъж, погледнах втори път екрана на телефона, а той продължително и настоятелно не спираше да изписва "Ян Ви търси". Преглътнах шумно глътката безвкусно кафе от машината и сграбчих телефона. В изминалите секунди, преди да отговоря, се чудех какво да му кажа - да обясня на непознатия, че снощи е станало недоразумение или, или, или ....
 - Ало ... - започнах смело аз.
 - Алоо, защо си ми звъняла снощи? - даже не дочака да се доизкажа и ме почна.
 - Кой?! Аз съм ти звъняла?! Ти сам си набра номера от моя телефон, така че..
 - Хахаха, сериозно ли така съм направил? Я, разказвай, че нищо не си спомням ... - снощният не спираше да се смее, а гласът му кънтеше в слушалката. Стори ми се, че току-що е станал от сън и се заех да му изяснявам накратко ситуацията от предната вечер. Доста се забавляваше, когато разбра как по-точно е взел номера ми и силно се учуди, че се е стигнало само до там.
 - Потърси ме във Facebook - Ян изръси накрая най-глупавото заключение и затворихме. Какво стана след това ли? Освен, че го потърсих и го намерих. Не можех да повярвам колко здрава памет имам в нетрезво състояние - същите очи от снощи, не бях сбъркала дори височината. Единственото, което бях пропуснала бе очарователната усмивка, която се кипреше на всяка снимка - тръпчинките по бузите правеха физиономията му нежна, сякаш беше от кадифе, а чертите меки. Нужни ми бяха минути, за да осъзная, че гледам улисана в снимките на Ян и държа опасно близо до лицето си четката със синя боя (по същото време рисувах).
 Дни след това последваха дълги и кратки писания и обаждания, някои в ранните часове на нощта, породени от доза силни питиета и смелост. Разбрах, че Ян е на моите години, учим в един университет, обичаме мусаката (не питайте как!) и веселите компании гарнирани с достатъчно алкохол. Обясних си височината му с това, че тренира волейбол (въпреки, че никога не ми го е казвал - да живее Facebook!), но още не мога да си обясня едно: защо още чаках уговорената преди месеци сляпа среща! В деня след виртуалното ни запознанство и разпаления разговор, по повод нашето запознанство, Ян предложи следното - среща, ама сляпа. Ако нямах толкова богато въображение и силното усещане, че на всяка цена ще го видя отново на живо, надали щях да се навия за подобна уговорка. А тя беше да отидем една вечер, по едно и също време, в една и съща дискотека, където трябваше да се намерим, при една уловка -  да сме пили поне половината на изпитото количество от вечерта на запознанството ни! Каква брилянтна идея, на що за човек би му хрумнала! И как да не се навия?! Обаче ...
 На другия ден, изтощени след четири безбожни! часа лекции и упражнения, аз и моите колеги решихме да съкратим деня с едно наложително кафе в кафенето срещу университета. Едва се навих, но все пак не мога да се деля от колектива и склоних да пия едно бързо сокче. Половин час (колкото да отбием номера) по-късно, докато се взирах в калните си бели маратонки и тихичко мечтаех за горещ душ, ставахме от кафенето. А навън някакъв страшен студ и гаден вятър!! Погледнах образа си в огледалния прозорец и за малко да получа удар от това, което видях - изтощена, пребледняла и гладна физиономия, косата безмилостно вдигната в ужасна рошава опашка и провиснали дънки, под които гордо стоят окаляни маратонки. Истински кадър от филм на ужасите! И познайте какво се случи! Тъкмо се препъвах от единствената изпъкнала плочка на тротоара и щом вдигнах очи (след звучната псувня, която изпуснах, разбира се, без да искам) към пешеходната пътека го видях! Ян - уверено върви точно срещу мен (или онова подобие на мен), гледа право в куцащия ми сулует и явно нямаше намерение да ме подмине (а аз само на това се надявах).
 - А, здрасти! Какво става? Леле, как се познахме - възкликна той.
 - Ааа, здравей.. Амиии, таковата, ние тъкмо ставахме.. много труден ден.. много съм изтощена.. Дааа и на мене ми е едно такова... странно как въобще ме позна... - замрънках аз.
 - Е как?! Охх, то и аз се надявах да не ме познаеш и да ме подминеш, че така напълно развали сляпата ни среща - погледна надолу към мен Ян. Идеше ми да се повдигна на пръсти и да му кажа, че и аз не съм особено въодушевена, но вместо това само заплашително замахнах пръст срещу него с думите: "Явно срещата ни бърза!"
 - Прибирай се, че е много студено, а не трябва да настиваш за другата ни среща! - отсече ме отвсякъде и ме подбутна да си ходя. Както никога не бих направила - кротко му пожелах: "Приятна вечер!" и си тръгнах по пътя.
 - Ще си пишем! - чух отдалечаващия се Ян.
Да, да - след като желае да си пишем, явно още не съм го стресирала достатъчно- вървях и си мислех по пътя за вкъщи. Прибрах се и след като изпълних мечтата си за деня (говоря за горещия душ) влезнах в социалната мрежа. ":) pribra li se? ne zabravqi, che te chaka slqpa sreshta!" - Ян!
Смея ли да забравя?!
...

Сляпа среща - І

 Най-сетне!! В сесия съм, а нито едно от действията ми не показва това (държанието съвсем). До толкова съм се отдала на безхаберие, че всеки ден си измислям ново и различно задължение от това да седна и да си науча материала като нормалните студенти. Не спирам да мисля за приближаващото лято и нямам никакво търпение да дойде. Прекарвам целия си ден в офиса на мама, преписвам нейни документации, за да влезна в употреба и да свърша нещо полезно. До момента, в който тя не ме остави сама и единственото, което правя е да се въртя на стола (или прибирам някоя и друга рекламна запалка). Главата ми е заета със всевъзможни глупости, а седна ли да уча започвам да тактувам с крак някаква шантава мелодийка или да рисувам върху лекциите. Всъщност си мисля и за други работи...
 Някога били ли сте на сляпа среща с непознат? С човек, когото познавате съвсем случайно и имате бегла представа само за височината му. Случвало ли ви се е да поемете риска в очакване на пълно разочарование и същевременно да се надявате силно да грешите? С такъв човек. Защото на мен ми се случи! И то съвсем случайно. Всичко започна така:
 В края на първата сесия, след голямото изпитване и преди началото на новия семестър, бушоните ми буквално изгоряха. Мислих само за купони, събирания, партита, празници и пр... И така една студена февруарска вечер аз и моите приятелки от университета си дадохме за душата в един бар. След изпитата бутилка уиски, обърнатите текили, розовите шотове и множеството изгорени калории на дансинга, ние решихме да се приберем обратно вкъщи. Обикновено имам проблем с обувките и краката ми отказват да вървят в права и правилна посока винаги след подобна вечер. Оная вечер имах още едно изпитание пред токчетата ми. По-рано, за да стигнем до бара трябваше да изкачим двайсетина стръмни стъпала, които водят до дискотеката. Същото ни очакваше и на връщане. Докато се чудих как да слеза по стълбите (вариантите бяха два- или да се спусна по перилото, или да си сляза по дупе до долу) и да се добера до вкъщи, студеният вятър блъскаше косите ми със страшна сила. Загърната в дългия балтон се опитах да фокусирам приближаващата се фигура. Видя ми се висок поне два метра, широки рамене и едва когато се доближи до мен видях, зелените му очи, окъпани в блясък от алкохол. Май беше пил точно колкото мен (може и повече).

 -Имаш ли намерение да слизаш по стълбите или още им се чудиш?- високомерно ме заговори непознатият.

 -И да имам, и да нямам - това не ти влиза в работата!- сопнах му се аз и вирнах брадичка до небесата (като за опора се подпрях на парапета).

 -Ако имаш проблем мога да ти помогна. Къде живееш, да не се изгубиш до вкъщи?

 -Светло е и все още мога да се ориент..

 -Дай си номера!- не ме изчака даже да довърша и нетърпеливо ме сграбчи за ръката.

 -Нищо няма да ти давам!- обърнах се към моите приятелки за помощ, които не спираха да се превиват от смях.

 -Дай телефона на твоята приятелка- гледах как непознатият разпитва моята Йо.

 -Ааа, не, не - тия да си ги нямаме!- отряза го тя. Той се обърна обратно към мен, а аз едва ли не го чаках замръзнала на мястото си.

 -Не, аз знам, че ще го дадеш! Казвай!- нареди и ме прониза със светлия си поглед. Почувствах, че наистина ще му го дам, че той трябва да го има, знаех, че ще го има. Не спирах да го оглеждам от дългите му крака да последния косъм на главата му, а той нетърпеливо взе телефона от ръката ми и набра собствения си номер, а след това го прибра в джоба ми.

 -Запиши ме Ян!

 -Ян? Аз съм Адриана!- едва си казах името и той ме повлече надолу. Минахме стъпалата с лекота и даже не усетих кога стъпих отново на земята.

 -Ще се прибереш ли?

 -Да, достатъчно помогна!- и се обърнах след писъците на приятелките ми, които до сега се смееха, а сега ги гледах да тичат по стълбите след мен и Ян. Изчаках ги да слязат при мен и ме заляха с купища въпроси: "Кой беше това?! Ама вие познавате ли се? Лелее, колко е висок!!"

Усмихнах се загадъчно и им казах само "Аре, утре ще се чуваме!", а след това поех по пътя за вкъщи.

 На следващия ден, докато се стабилизирах от снощи и пиех кафе в приятна компания, на телефона ми просветна името "Ян Ви търси" - мигом се върнах часове назад, на стълбите, пред бара, заедно с високия непознат. И изтрезнях напълно! 

...

Любовник

 Месец май едва започна, а градусите на времето и настроението ми са приповдигнати повече от всякога. Не си мислете, че съм спечелила от тотото, нито пък, че съм изкарала шофьорските курсове. Не съм открила Светия Граал, нито пък съм станала световноизвестна. Няма нищо грандиозно. Просто си пътувам обратно за София, а в автобуса до мен седи една възрастна жена. Същата преди минутка с усмивка ми подаде едно бонбонче-лукче, докато любопитно наблюдаваше как със замах пиша курсовата си работа на тема „Представата за жизнен успех“. Приех лукчето със задоволство и мигом щом усетих сладко-лютивия му вкус се върнах две вечери назад. Тогава поех от топлите му устни лютивото бонбонче, докато той се взираше в очите ми. Не преставаше да ме стиска в обятията си, толкова силно, че имах чувството,че ще се счупя. Усетих парещия му дъх до ухото си и опипах с пръсти лицето му. Нослето, бузките, устните – всичко си беше на мястото. Доволна се оставих да продължава да направлява тялото ми. Спомням си, че същата вечер му казах, че не мога да продължавам да се страхувам от мнението на останалите за нас. Казах му, че искам да го превъзмогна, а единственият начин да го преживея е да го изживея. С него. Погледна ме многозначително и ме заплаши, че това нашето няма преживяване.

 Години наред живееш с мисълта за някого, независимо дали той е с теб или с друг човек, дали живее на съседната улица или в друга държава. Не мислиш за него през цялото време. И все пак се сещаш за скандалите и милите моменти, когато спомен профучи през съзнанието ти. Дори когато не знаех дали е добре или има нужда от помощ. Не спирах да търся отношението му в другите около мен. И не спирам да се разочаровам. Защото той е един, уникален и незаменим по свой си начин. Усмивката му блести на фона на тъмната му кожа, а щом гледам филм с елфи се сещам за ушите му.  Когато го видя в мен изригва заря, която няма нищо общо с пеперудите в корема. Тя е силна, многоцветна като различните чувства и емоции, които бушуват в съзнанието  ми всеки път, когато се сетя за този човек. Видя ли го независимо дали държа друг за ръката аз се пренасям при него. И когато дойде моментът, в който този същият човек ми призна, че мисли за мен по същия този начин, по същото време, тогава се случва онова, за което не съм смеела да мечтая. Разбирам, че е шепнел името ми, докато е спал с друга. Показва ми стари, дребни вехтории останали непокътнати от нашето време. Припомня ми спомени, които отдавна съм превърнала в стар сън. Обещанията му бяха същите. Аз не искам други, искам само да изпълни вече дадените. Да бъде с мен. Да го изживея. Лошо се влюбих... Лошо. И то отдавна.

  А лукчето се разтапя в устата ми (както аз се разтопих в него) и губи вкуса си. Преди София съм, а курсовата ми работа няма край....Жената до мен е поруменяла от мислите, които оставих да нахлуят в главата й докато чете какво пиша. Сега ме разглежда с любопитство, кой ли знае какво си мисли. Та, всъщност какво е успеха за мен? ...