В средата на нощта

 В средата на нощта - най-типичното време за най-нетипичните прояви на най-обикновените хора. По кое време на денонощието ли? - Горе-долу 2-3-4 часа след полунощ, точно когато градът заспи, малките злобни клюкари са затворили малките си злобни устни и спят доволно в малкия си злобен живот. След полунощ, когато светът притихва очаквайки утрото да прегърне  деня. Действат останалите, чийто живот и виждания са далеч по-високи, стойностни и свободни. В тази част на нощта действат силните на деня. В тези малки, късни часове се случват вълшебства. Това е времето, което дели изминалите вечер и ден и настъпващите ден и вечер. Времето е на онези, които са се докоснали до най-интимното съществуващо - любовта...

***

- Добре, Пух, и това ще взема. Нямам търпениее вече, много малко още и ще сме си заедно, нали, Пухче? - Парис довършва своя скайп разговор с нейния Пух. Приятелят й живее чак в Италия, но любовта не знае граници. И така с цената на много лишения, нерви и много доверие, Парис взема разстоянието до Италия на един дъх. Вече е спец в летенето и обяснява важно какво трябва да се прави в самолета при излитане и кацане. Средата на нощта е. Парис сгъва последния чифт чорапи, прибира останалите дрехи от леглото и багажът вече е готов. След по-малко от 10 часа тя ще се притиска в прегръдките на нейния Пух и тази мисъл гъделичка цялото й същество отвътре. Приготвя си чаша с вода, за да може утре да не забрави да я плисне на входа преди да тръгне - да й върви по вода. "Телефоните, зарядното, пари, паспорт - всичко е на линия. Охх, само да заспя и да дойде по-бързо утрото!"- стискаше очи и се въртеше в леглото. Всъщност думата "граници" съществува ли в понятието "любов"?!

***

- Ммм... На пържени филийки ли ухае? - Ева сънено опипва възглавницата до себе си.
- Къде изчезна? Какво става тук? - нежно пристъпва на пръсти в кухнята, където нейният приятел тихо й приготвя закуска. В средата на нощта. След по-малко от 3 часа Ева отпътува обратно в София, където учи и не си ляга и събужда до Ники. А сега стои на прага на собствената си кухня и го гледа как той приготвя изненадата си за нея - по боксерки, успял да оцапа всяка плочка от работния плот. Ева се усмихва и без да казва нищо се връща обратно в леглото, където ляга и чака. "Обича ме! Той наистина ме обича! Не е нужно да го казва... охх, обича ме!" - и сълзите на щастие се събират в нейните кафяви очи.
- Добър вечер, Ев - Ники целува моята приятелка за добро утро.
- Обичам те - нетърпеливо му нашепва тя. 

***

- Нещастник! Пълен кретен! Бива ли да ме изкарва извън нерви?! Как може, как го прави? -Лин нервно изсипва в мивката виното, което стоеше неопитано в кристалните чаши. Тя изхвърли и морските дарове, и салатата, както и шоколадовия крем, който сама приготви с цената на изгорял миксер и много нерви. И всичкият този недокоснат прием само за нейният приятел. "Да се трепя, да създавам романтика, да се държа мило, да се правя на домакиня, да му е по-различно... А той бил много зает, в последният момент... Е не е познал... Идиот!"- гневно сваляше роклята си сама. В средата на нощта. Телефонът звъни, но Лин няма никакво намерение да вдига. "Нека се чуди какво става..." - заканва се отмъстително към телефона си. Тъкмо си приготвяше леглото, когато чу как вратата се отваря. Рязко се обърна и беше сигурна, че мерна някого. Но там нямаше никой. Лин панически започна да се оглежда, когато лампите почнаха сами да се гасят.
- Кой е там?? Предупреждавам, че не съм сама, а и съм тежко въоръжена! - силно извика тя и внимателно пристъпи към коридора, където замръзна.
- А как бих те оставил сама?! - обади се нейният приятел като включи осветлението. Беше обграден от розови и червени рози. - Любимите ти ...- и преди да довърши Лин вече бе впила устни в неговите.

***

Докато едни обират банки, други пиянстват, в късните часове на нощта трети правят далеч по-нормални неща. Ан сладко спеше в пижамата си от бял сатен. Днес се бе отдала на грандиозно пазаруване в мола и до края на деня краката й отказваха. След това се прибра вкъщи, където сготви, търпеливо изчака приятеля си, за да вечерят и да се потопят във вечерта.
Отдавна мина полунощ, а тя сънуваше бели сънища. Къпеше се във фонтани от шампанско, пееше с Риана, скачаше с парашут над водопади, но през цялото време компания й правеше Емил. Момчето, което и сега държеше в ръцете си нежно разпилените й черни коси. "Боже, колко я обичам..."- мислеше си той, докато броеше луничките по бялото й лице, а тя му се усмихваше насън. В средата на нощта.
Видението в бяло - Ан потрепери и Емил побърза да я прегърне и стопли. Опря бузата си до нейната, а тя обхвана лицето му с една ръка.
- Боже, колко те обичаммм...- измърка му тя.

***

"Изгубихме се! Само това не ни се бе случвало. Браво, Владимире, браво!" - ядосано си мислеше Мария.
- Обикаляме повече от два часа тая гора и съм почти сигурна, че това дърво го виждам за пети път вече. Изгубихме се, нали? - обърна се разтревожена към Влад, който съсредоточено шофираше.
- Няма такова нещо. Всичко е под контрол. Просто малко се отдалечихме от главния път, но съм убеден, че езерцето бе тук някъде. - вдъхна й кураж той. - Ама, нали, знаеш, че вечерта гората има друго лице, но спокойно. Имаме и провизии, все ще изкараме до утре.
- Да, да! Идеята за среднощен пикник е направо... буквално убийствена, няма що. - Мария бе на ръба на нервна криза, когато съзря познатото дърво за шести път. Стисна дръжката на кошницата, която приготви за нула време. - Така няма да стане. Спирай тук! Нека излезем за малко и да се ориентираме. - нареди тя.
Отбиха встрани и слязоха от колата. Лунната светлина откри лицето на Мария, което бе обгърнато от шал.
- Така си мноого красива, мила. - Влад се приближи до нея и я хвана за ръка. Усмихнаха се един на друг и тогава силен вятър открадна шала от раменете на Мария. Влад тръгна да го гони, а тя него, докато вятъра ги понесе заедно.В средата на нощта. Притиснаха се и видяха шала й. Плуваше в търсеното езерце.

***

Нощта е тиха, небето обсипано със звезди, фантазиите са побъркващи, а времето се бави. Жу току-що е затворила телефона и побъркващият глас на приятеля й заглъхва в празната стая. "Сама съм. Сам самичка. Колко е гадно! Отвикнах да заспивам без да се спречквам с него. Тъжно е, когато леглото е толкова голямо само за мен." - замисли се докато обличаше топлата си пижама. Преди това Жу свали грима, изкъпа се с гореща вода и побърза да набере номера на приятеля й, който бе в леглото си в другия край на града. Разговаряха дълго, смяха се гръмко и двамата гледаха през прозорците си към бляскавата луна.  В средата на нощта. И си липсваха. Много си липсваха. Времето, което прекарваха заедно пред три месеца беше толкова натоварено, но и толкова приятно. Школата на чужбина ги сближи още повече. Вече гледаха един на друг по-различно, още по-задълбочено. "Моето другарче сигурно вече спи, но как мога да заспя аз?!"- питаше се Жу и нервно събираше одеялото с крак. Беше свикнала да не мърда много, когато живееха заедно. Имаше си поза под неговите ръце и заспиваше в прегръдките му. Въртя се дълго, заслуша се в часовника, който броеше секундите без него, чу как котките мяучат в двора и тогава рязко се надигна от леглото. Излезе от спалнята и набра номера на такси. Минутки по-късно вече бе в стаята на нейният приятел. Жу влезна тихо, пристъпи до леглото му и погледна чудната му поза - бе прегърнал втора възглавница и стиснал здраво в ръката си телефона. Измъкна го и се пъхна под завивките, на мястото си - в прегръдките му.

***

- Ти си уникална! Благодаря ти, мила! - Иван гледаше право в горещите очи на Ники.
- Честит Рожден ден, мили. Заслужаваш много повече. - нежно му отвърна тя. Беше върху него и силно стискаше пръстите му. В средата на нощта. Изненадата, която му подготви тази вечер бе дълго планирана. Имаше от всичко по много - топла храна, вино, смях, но най-вече любов. Беше успяла да подреди повече от 120 свещи в цялата къща, звучеше Адел, леглото бе преобразено в нови тъмни воали, които отиваха на нейното дантелено бельо. "Миналото отдавна е зад мен! Каква щастливка съм!"- мислеше си Ники, докато покриваше пухкавите си устни с малинено червило.
- Пожелавам си ... искам винаги да посрещам така всичките си рождени дни!
- Как? - попита Ники.
- С теб. - Иван се приведе към нея и сластно я целуна. И заедно потънаха в обятията на любовта и разкоша на леглото.

***

Беше петък вечер. Всъщност вечерта отдавна бе минала, друго време настъпи. В средата на нощта. А нямах представа какво се случва извън този клуб. Радвах се под шарените светлини и на гръмката музика, която не жалеше ушите ми. Танцувах без ритъм и без срам пред Него. Смеех се с глас и кръстосвах краката си високо. Бузите ми бяха напудрени, косата падаше с леките букли върху гърдите ми, които бяха облечени в алена рокля. Той се оглеждаше и плуваше в очите ми, обградени от гъсти мигли. Въздухът тежеше и бе напоен от желания и парфюми.
- Ела насам. - като го казваше закри погледа ми с ръце и ме поведе на някъде. Чух, че отвори врата, но каква и как - не знам. Музиката стана тиха и почти изчезна докато вървяхме. А, да, вече се сещам. Ние сме в един от коридорите на градското читалище (на гърба, на който е клуба) и, ако не се лъжа сме почти пред голямата зала. Той откри очите ми и се спрях пред лицето му, върху което падаше луминисцентна  светлина.
- Тук ще ни е по-добре. Не мога да понасям, че цяла вечер не останахме насаме - заговори моят любим с усмивка. Спрях устните му с пръст, а Той пое лицето ми в ръцете си и дълго не спря да ме целува. Телата ни се приклещиха и продължихме да търсим интимната тъмнина, която да ни спаси от прожекторите. Когато целувката приключи не можех да усещам краката си и, разбира се, се препънах от едно стъпало, защото бяхме в тъмния край на коридора. И по-точно на прага на Голямата зала.
- Я, виж къде ме доведе - до сцената - възкликна Той. А сцената бе пуста, бяха разхвърляни декори, а от ляво само една стара лампа светеше като светулка.
- И сеега, дами и господа, за вас, точно тук, точно сега, ще пее моята звезда - обърнах се аз към празната зала с преправен глас. А докато се обърна обратно към сцената Той вече бе там. И тогава забелязах какво бе привлякло вниманието му. Старото читалищно пиано беше поставено в десния край.
- Адриана, ела при мен. Тази вечер съм само твоята звезда - хвана ме нежно и ме издърпа горе, на сцената. Стъпих с токчетата си върху стария дървен под и звука отекна из залата. Чак тогава забелязах, че музиката и гласовете от клуба бяха далечни и слаби.
- Можеш да свириш на пиано? - изпитващо започнах аз, повдигайки веждата си от поучуда.
- Ще разбереш - простичко ми отговори и притегли към него и пианото. Седна пред него и направи място за мен зад него. Прегърнах тялото му и вдишах от него. Притворих очи и допрях лицето си до неговото, за да видя магията на ръцете му.
Изпод пръстите му белите клавиши почнаха да редят най-красивите тонове и звуци на познати мелодии и любими песни. Музиката се разнесе навсякъде точно като магия, уби праха във въздуха и влезе в мен. Времето сега не струваше нищо. Светлината от малката лампа огряваше единствено профила му, разкриваше бримката на левия ми жартиер и загатваше останалото. И да бяхме планували този незабравим спомен, нямаше да се получи така. Това пиано никога не бе звучало по този начин. Пръстите му не спираха да се движат по клавишите, мелодиите се понесоха около нас, вливаха се една в друга и прераснаха в заря от чувства. От нашите взаимни чувства. Аз знаех, че мястото ми е точно тук - зад него, прегръщайки го с две ръце. А той знаеше, че трябва да прави точно това - да ме покорява без ръце.

Ето така се прави любов. В средата на нощта.