Преди теб

Случвало ви се е. Сигурна съм. Забравяш с кого, къде и кога си бил, какво си пил, за какво си се бил, кого си псувал и как преди си се целувал. Забравих.

Разбира се. Разбира се, че има причина, иначе не бих си го позволила. Разбира се, че това е той.
Той е...
Tой е твоето последно и най-важно;
той е твоето пренебрежение към всичко останало, с примирение, без измерение... 

О, Боже! Та аз не мога да си спомня как съм изглеждала преди, как съм се обличала, как съм се събличала, как съм се хранела, как съм виждала дори!
Как съм могла да живея без да те познавам?!
Без да съм те срещнала?! - Със сигурност не съм усещала...
Как съм успяла да оцелея без да те докосвам?! - Не знам, нямам си идея! 

Любов! - прекрасна дума, извънземно чувство!
Или ситуация.
Май по-скоро състояние.
Богатство? Сила? Величие? Красота? Живот!
Ти!

И в един момент всичко онова, преди, е като бели петна. Филм, за който са ти разказвали, но нямаш спомен да си го гледал. И дори се питаш: "Това аз ли съм?! Лъжете!"
Не си спомняш, сигурна съм.
Случвало ви се е.

Лукс

 Опитах се да отгатна какво се криеше зад тези втренчени кафяви очи. Но този човек сякаш бе сложил тъмни слънчеви очила и криеше погледа си. Русият Мартин от дясната му страна и другият непознат Никола до мен изглеждаха по същият начин - уверени, богати, мощни и добре обиграни играчи. Цялата тази ситуация беше просто абсурдна. Като игра на покер. Картите бяха раздадени между напълно непознати хора. Държах своят чифт и нареждах наум на ръката си да не трепери. Търпеливо изпълнявах нареждането на собствения ми самоконтрол, но умът ми трескаво мислеше: "Какво ще стане сега? Как попаднахме тук? Ами, ако не искат да ни върнат обратно в града?! Защо не спрях Жу още преди да започне цялата тая история?!" Отказвах да мисля и стиснах кристалната чаша, в която ми бе налято тридесет и пет годишно уиски. Може би домакинът бе на толкова или ако можех да върна назад поне тридесет и пет минути сега нямаше да треперя тихо. Треперех и за мен, и за Жу и за старата ни приятелка Жанет. Трите се бяхме забъркали в такава каша, каквато само ние можем да направим. Всъщност рецептата бе любезно предоставена от Жу. Тя откри вечерта. Открай време сме били авантюристи, но границите на благоразумието никога не са били пресичани. Както сега.

 Отпих бавно от медената течност в кристала и поставих обратно чашата върху масивната дървена маса, около която бяхме настанени. Масата и всички други мебели в огромната стая бяха като произведение на изкуството - нежни линии, пресичащи се една друга, вдълбани в махагоновото дърво, никакъв кич, а издаване на лукс. Точно такъв беше животът на тримата мъже тук. Бяхме в извънградската къща или както те я нарекоха по-рано, докато пътувахме насам, "бърлогата" на Тео. В тая "бърлога" изкусно и прецизно бяха подредени махагоновата маса,  тежките, облицовани в зелено и златно, столове, тъмно пиано в десния ъгъл на стаята, билярдна маса, подходяща за спортни турнири, няколко скулптури и огромна библиотека. Токчетата ми потъваха в мекия бял килим, а очите ми светяха под светлината на кристалния полилей на тавана. Това не беше всичко - гостната продължаваше към тъмночервена кухня, която имаше огромен запас от най-търсените и най-скъпите алкохолни напитки, плодове, които през зимата не растат и не се намират навсякъде, а другият край на гостната, веднага след билярдната маса, водеше към стъклена стена, през която можеш да погледнеш широкия басейн. Той имаше басейн вкъщи, по дяволите! - така възкликнах, когато пристъпих плахо в къщата му.

 Тео е син на един от най-влиятелните хотелиери в цялата страна. Предстоеше му да заеме трона и последиците, които носи този лукс. Не обичаше да говори за пари, но не повдигаше темата за любов през цялата вечер. Неговите приятели - Мартин, преуспяващ бракониер, и Никола, международен футболен съдия, го следваха навсякъде. Съдбата го бе сприятелила с Жу, която от своя страна бе негово огледално отражение - щастлива, влюбена, скромна и с живот на светлинни години пред неговия. Осъзнавах, че ние имаме само това тук на тази маса. Това бяха скритите карти в ръкава. На тази маса се усмихвахме любезно един на друг, говорихме за мода, книги, музика, политика, тенис, пътешествия и мечти. За мечтите говорихме ние трите - потънали в столовете и дишайки луксозния въздух. Лудостта, смелостта и глупостта ни доведоха тук, преди повече от половин час- дръпнати в колата на пийналия Тео. Страхът, който изпитахме докато пътувахме до тук, когато скоростта на колата надвиши 120 км/ч, се виждаше в очите на Жу и Жанет. Слязохме от автомобила полупияни от скоростта, а Мартин, русокосият, подаде ръката си. Той също изглеждаше притеснен- всички в колата изпълнявахме желанието на Тео. 

- Бъди спокойна, няма да стане нищо, което не искате.- тихо ми прошепна той, докато държеше  огромната, кована, входна врата на "бърлогата", за да влезна. 

- А, имате билярдна маса! Хайде да играем! - чух ентусиазираната Жу.

- Веднага, мадам! - Мартин взе щеки и почна да реди топките върху масата.

- Няма ли да пием вече? - провикна се Никола.

- Налей на дамите! - Тео слагаше кашу и лед върху масата. Никола взе уиски от витрината в кухнята и наля по чашите. Жанет примигна щом получи кристала в ръката си. Наредихме се около масата и Тео вдигна тост:

- За лукса да бъдем в компанията ви, момичета!

 А ние можем ли да си го позволим?- питах се наум, отпивах от уискито и оглеждах хората пред мен. Мястото те караше да се чувстваш много мъничък и нищожен. Лукса преливаше и притискаше.

- Ох, разсипах от чашата! - започна да се извинява Мартин.

- Не се притеснявай, утре е денят за почистване. Ще дойде чистачката. - успокои го Тео.

 Станах и поех към библиотеката и пианото пред нея. Върху него бяха наредени черно-бели снимки на Тео и други хора. Разучавах детайлите на снимката, когато Никола ме видя и ме дръпна обратно към масата с усмивка. Веднага забелязах часовника на "Картие" под ръкава на ризата му. Беше много след полунощ. Погледнах телефона си - нямаше сигнал.

- Колкото и да го търсиш, тук няма да го намериш. Единственото лишение тук е това, че няма никакъв сигнал в къщата. - намигна Тео. - Ако можеш да го наречеш лишение... или по-скоро лукс. Карате ме да се забавлявам.

- Стига си ги стресирал, Тео! - провикна се Мартин. Държеше щеката в ръцете си и се прицелваше към лилавата топка. Жу се разхождаше около билярдната маса, и, Боже, колко много ѝ отиваше! - Не ти е здравословно да ги дразниш така. - и вкара топката в джоба. - Хайде, да се върнем към масата. - предложи на Жу.

- Хайде, ние да си тръгваме! - прошепна ми Жанет.

- От какво се притеснявате, момичета? Ние сме трима, вие също - силите са по равно. Какво толкова можем да ви направим? Няма да ви се случи нищо, което сами не пожелаете. А щом като сте тук, може да разберете с какво се забавляваме ние. Пиано, скъпо уиски, билярд, а след малко да скочим в басейна, а? - каза Тео щом ни забеляза. Все едно държеше най-силните карти в ръцете си.

- Не прекалявай! - нареди му Мартин. - Престани да пиеш!

- Не можеш да ми нареждаш! - сопна му се Тео. Гледаше сурово, безчувствено и странно.

- Момчета, престанете! - добави Никола.

 Обстановката беше напрегната. Опитах се да отгатна какво се криеше зад тези втренчени кафяви очи. Не можех. Играехме покер и всеки залагаше. Жу прикриваше безпокойствието си и тропаше бавно с пръсти върху масата, Жанет разглеждаше съсредоточено обувките си, а аз зяпах кристалната чаша. Залогът - ноу лимит, което значи, че по всяко време на играта, всеки един може да заложи всичко, което има пред себе си. Максималният залог зависи единствено от броя чипове пред всеки един от играчите. Гледах картите в ръката си, знаех, че имам флъш. Но дали бях единствена?

- Мисля, че трябва да си ходим. Ще изляза отвън, за да поръчам такси. - казах аз. Жу тихо въздъхна, а Жанет ме погледна с благодарност.

- Не, постойте още. - каза Никола и наля уиски по чашите.

- Остави ги, аз също мисля, че е време да си тръгват. Нали Жу? - нервно рече Тео.

- Да, всички мислим така. - моята приятелка стопи милото си изражение.

- Адриана, стой! Не поръчвай такси, нека аз ви прибера, иначе няма да бъда спокоен. - каза Мартин и хвана ръката ми. - Не забравяй розата. - А, да! По-рано, когато прекъснахме вечерята на мъжете в индийски ресторант, Мартин ми подари роза, Тео подари такава на Жу, а Никола на Жанет. В ресторанта се държаха много по-различно, по-свободно. Но сега. Тук, заобиколени от лукса, те бяха други хора. Тази вечер нямаше край! Търпението ми също.

- Да тръгваме, Мартин. - Жу стана от стола, а ние я последвахме. Излязох първа и изчаках останалите. Тео излезе, за да ни изпрати. Гледах го в тъмнината и разбирах, че неговият лукс е обграден от самота. И те като нас бяха трима, но толкова сами. Вероятно Тео се мисли за бог- името, положението и властта му, но осъзнаваше ли, че на върха е толкова самотен?

 Мартин караше спокойно по магистралата, гледах пътя и въртях розата в ръцете си. Не мислех за нея, докато не се убодох. Тези мъже бяха като розите, които ни подариха. Можеха да купят всичко, бяха блестящи, лъскави и недостижими. Но бяха обградени с бодли, бяха откъснати и следваше да увехнат в самотата си. Не искам такъв лукс. Не съм родена за това. Лудият сблъсък с този свят ни донесе поука за цял живот. Когато спряхме в нашия квартал, аз, Жу и Жанет слязохме бързо от колата на Мартин. Пожелахме си "Лека нощ!", казахме си "До скоро!", колата отпраши, а ние свалихме маските си с въздишка. 

 Това се случи преди повече от година. Но споменът за погубващия лукс е пресен и до днес. След онази вечер контактите с оня свят приключиха. Сега топля краката си в старото одеяло и пия кафе в напуканите порцеланови чаши, в компанията на Жу и Жанет. Потънала в разкоша и лукса на приятелството, аз се смея на изтъркани смешки и не мога да повярвам, че съм най-богатият човек на света!

... И заживели щастливо до края на дните си!

"... И заживели щастливо до края на дните си!" СТОП! Чакай да превъртим лентата далеч преди    заветните думички на обещание. Преди пантофката, преди червената ябълка, вретеното и задължителната вълшебна целувка. Да обърнем книжката, когато:
 Пепеляшка е трябвала да изтърпи ужасните си доведени сестри, да пере, чисти, готви, глади. Снежанка от рано се научила да кърпи чорапи и да живее не с един, а цели седем мъже, за сравнение с една друга глезла - Спящата красавица, която пък от своя страна мързелувала цял век в леглото (интересно е да се отбележи темата за хемороидите тук) след като за първи път се докоснала до домакинска работа. Жасмин се разтягала върху тъканите ориенталски килимчета, танцувала страстно бели денс, докато не ѝ се наложило да се разправя с побъркан дух с много самоличности и един добър разбойник. И Бел не се оплаквала - живеела си царски и като типичен зубър изчела цялата градска библиотека.
 Та тези жени си съществували рутинно, спокойно, в делнични дни, натоварени с цивилизована и добре позната работа - като всички други момичета. Имали свой социален живот и битието им си протичало гладко. Докато не се намеси един много важен елемент - Принцът! В повечето случаи той не може да се похвали със собствено име, а ползва това ефектно определение за още по-ефектното си представяне в приказката. Има сини, зелени, кафяви, дори златисти, но все пак магически очи и доста секси поглед. Спретната и атлетична фигура, неочаквани спортни умения, владеел езда, пилотирал недвижими предмети и бил запален по ораторско изкуство. Как да му устоиш (след като не можеш да се въздържиш от една сочна, кървавочервена ябълка)? И след като този самоуверен младок се напъха под кожата на принцесата, не й остава нищо друго освен да зареже домакинската работа и да се метне на летящото килимче към Далечното кралство, много, много, много далече от женската еманципация! Къде е тя тогава (еманципацията)? Всички ли трябва да бъдат спасявани? Да седят и очакват смелият Принц да дойде, докато сгъват дрехи и белят картофи? Не! Именно чрез образа на тези принцеси се потвърждава определението, че жените са слабият пол. Жената също може да взима важни решения за своето съществуване. Тя може да пие, плюе, да хапе, може да води преговори, да се състезава и печели не по-зле от мъжа.
 Предлагам един по-различен поглед, ето така:
- Мамка му! Мамка му! Мамка му! - нервно пъшкала Пепеляшка, приклекнала на земята, опитвайки се да отключи вратата на дома си. След като измина повече от петдесет стъпала, за да се добере до вкъщи, тя е почти трезва. Точно след полунощ е. А е пила за десетина.  Петнадесет минути борба с ключалката и вече е вътре и ликува с песен на уста. Милата Пепеляшка- бялата рокля отдавна е с петна от уиски, а токчетата - едната обувка е изчезнала някъде по пътя, а другата на нищо не прилича. Но удоволствието, споменът, тръпката от това да гониш дивото, непознатото - остават и трупат опит в нейната игра.  Забравила за фибите в косата си и грима по нежното лице "Даа... - мисли си тя, докато облизва сухите си червени устни - дано и утре си спомням..." - и бавно се унася с усмивка в блажен сън, където ще се срещне с Принцът...

- За кибик може да сложа малко английска сол в тоя пай - мислеше си Снежанка докато стържеше кило ябълки. Цял ден готви и се трепа за мъже, с които дори не дели едно легло. Налага ѝ се всеки ден да оправя не само своето, но и още цели седем други легла. Но тя само чака джудженцата да открият някакво съкровище в мината. Тогава Снежанка като най-умна и единствена с висше образование от Кралския университет за управление на стопанството, може да застане начело на бижутерийна фирма, да впрегне джуджетата в работен персонал, да открие няколко магазина, да сключи договор с Виктория Сикретс и да стане най-големият конкурент на Тифани и ко. Такъв беше планът. А и да - да натрие носа на оная вещица, новата жена на баща ѝ, заради която избяга от вкъщи, и да се докопа до готиния Принц от другото кралство. "Опс... малко прекалих с тая сол", рече Снежанка и вкара пая във фурната...

"Офф... ама хич не ми се става" мислеше си Аврора, по-известна като Спящата красавица. Изтегна се, прозина се дълго и звучно, едва отвори едното си око, пробудена от кресливата си дойка. Предстоеше ѝ труден ден - трябваше да се изкъпе, беше на педикюр и маникюр, след това имаше час при фризьор, после на солариум, грим и на проба при кралския стилист, който шиеше по уникален начин - с безопасни игли, тъй като Аврора имаше страх от остри предмети.  Имаше толкова много работа за вършене, а денят наближаваше обяд, когато стана от леглото с балдахин. Докато се къпеше с мляко (по рецепта от дерматолога, който и препоръча процедурата, спомагаше за края на хемороидите от седене и спане), Аврора едва не заспа във ваната. "Ахх, как ми се искаше да може поне веднъж да се наспа като хората! Ден, два, месец, година, ей така - да си взема съня. В леглото, но с компания ...", подсмихна се тя. Внимавай какво си пожелаваш, мила...

Жасмин бе пред огледалото, пременена в новите си дрехи - малка червена лента с ширит от златисти конци обгръщаше гърдите на принцесата, а надолу бе в червени шалвари от тюл. Обецата на пъпа и бе златна халка с червени рубини, в косите имаше цветя. "Може би ми липсва само кожен камшик, за да завърша тоалета", мислеше си ориенталската принцеса, докато палеше ароматни пръчки и свещи. Щеше да репетира нова версия на бели денс, заедно с дворцовия оркестър, за празненството по случай завършването на училище. Палавата Жасмин отдавна искаше да вкара в композицията камшика и може би някой беден подчинен, но нека бъде разбойник, мечтаеше тя. Въртеше корем, кършеше снага пред огледалото на приглушена светлина, огънят хвърляше блясък по нежната ѝ шоколадова кожа, а клепките ѝ с очна линия трепкаха сластно...

 Бел прочете за шейсет и девети път "Петдесет нюанса сиво" и затвори бавно книгата. Толкова
ѝ се искаше да открие и тя своя Крисчън Грей - звяр в леглото, с ангелско сърце. Искаше да прекара целия си живот в подобна на Червената стая, където да забрави за мозъка, който носеше, да отпусне съзнанието и тялото си в ръцете на мъж, който да го направи неин Подчинен. А сега ѝ се налага да търпи побъркания си баща и неговите смахнати изобретения, въпреки че някои от тях ставаха за забавление. Бел бе прекарала целия си живот в учене и опити, бе открила сама: теорията за относителността, числото Пи, Законите на Мърфи, законите за класическата механика, звездата Армагедон и много други, но нямаше спонсор към когото да се обърне за финансова подкрепа. Но Бел знаеше, вярваше, че може да се справи и сама. Прибра книгата в библиотеката в нейната стая и се запъти към лабораторията в подземния етаж. Там правеше опит да създаде мъжът от "Петдесет нюанса" ...

И тук може да приключим с "И заживяла щастливо до края на дните си!". Както винаги важният образ на Принцът е застъпен във всяка една от историите, но не и очакването му. Не се налага да го чакаме, когато можем сами да го потърсим. А открием ли го защо в приказките не пише, че не се налага и да му перем, готвим, чистим и гледаме децата. Но какво ли знам аз за принцовете?! (Всичко, всъщност държа един заключен вкъщи.)

Декември: Време за вълшебства

 Обичам зимата. Много я обичам даже. Това е любимият ми сезон - време за вълшебства. Време, което прегръща целия свят под снежно одеяло, пожелава на природата "Приятен сън!", замахва сякаш с магическа пръчка и разпръсква навсякъде своята снежна магия. Декември: време за вълшебства! Сега можеш да си пожелаеш всичко, което искаш. Ама всичко! Искаш това, което нямаш. А ние искаме ли, искаме...
 Мирише ми на момина сълза, на чисто, приятно. Момината сълза много ме успокоява, ароматът й е от друг свят. Мислех си това със затворени очи, докато се изтягах в леглото. Май е много, много рано сутрин, в ден, в който най-вълнуващото задължение е да си изпера дрехите и да-не-забравя-да-си-направя-маска-на-косата!! Момина сълза?! Скачам от леглото, защото загрявам, че това е аромата на свещите, които си купих оня ден, което значи, че в най-добрия случай ще хвана началото на пожара в моята стая! Но, Бога ми, за това не си бях и мечтала - моят любим бе запалил и подредил навсякъде всички свещи, които е открил, и сега ровеше в интернет. Сутрин е, пък навсякъде греят свещички. На масичката стоеше огромна чаша кафе в компанията на топка ванилов сладолед и неговата чаша с горещ чай от боровинки и ванилия (не мога да не отбележа в какъв синхрон сме). От почуда възкликнах на глас, от което стреснах моето мило човече. Той рязко се обърна към мен (сякаш съм го хванала на
местопрестъпление) и тогава чух акордите на Франк Синатра и Strangers in The Night.
-Шшш-т. - изгори ме с поглед, докато петлите не са спрели да посрещат утрото. - Това е покана - пое ръцете ми и ме понесе в най-красивия блус. Танцът, бавните движения, несдържаните усмивки, уханието на ванилия и момина сълза, всичко това бе фона на нашите контрастни тоалети - дълга лилава тениска, съчетана със сини раирани боксерки и жълто-оранжеви пижами на мечета, като акцента, разбира се, падаше върху моята коса - вдигната на подозрителен кок.
-Добро утро, Адриана. Обичам те- шептеше в ухото ми.
-Обичам те! Това е най-доброто утро!- продължавахме да се въртим върху пухените възглавници по земята. Гледах образа ни в огледалото и се чудех и маех на цялата тази работа. Погледнах го лукаво и се сетих - той сега не знае, че крия коледния му подарък в куфара си, заключен в гардероба. Подсмихнах се тихо и се отдадох на момента. Чувствах се далеч във времето, някъде из улиците на Пето Авеню, може би с лъскава рокля до коленете, две-три пера в косата (за разкош), балетни пантофки и... и Той. Оглеждахме се във витрината на Тифани и ко. Унесена в разкошните си блянове, плуваща в прегръдките му, не разбрах кога затвори очите ми с ръце. И ги отвори точно пред големия прозорец, а отсреща - чудо! Кристални снежинки се извиваха в танц като нашия; падаха и се трупаха на нежни преспи. От кога го чаках тоя сняг! Почти се бях обидила на времето, а то така да ме изненада. В мига, в който се завъртях обратно, за да споделим чудото, видях как в очите му прелитат снежинки. И вече знаех. Знаех, че няма да спра да го обичам. Така, както времето не изоставя своята природа и сезоните не спират да се редуват. По същият начин.
 Нямах търпение да изляза навън, да се просна в снега, да целя с топки, да правя снежен човек. Грабнахме ръкавиците, шалове и шапки, и след секунди чакахме асансьора. Смеехме се заканително един на друг, но не спирахме да държим ръцете си. Докато една мургава жена не
се блъсна в нас на входа. Носеше три големи туби с вода. Знаех тази жена. Бе облечена в същите дрехи от вчера, всъщност почти винаги бе облечена така - дълга тъмна рокля и сив овехтял потник. Тя е ромка и живееше срещу блока ни, заедно с четирите си деца и мъжа си, в една колиба. Тая колиба със сигурност не може да се нарече жилище, но е техният дом. Малките винаги са разпръснати из района и просеха докато си играеха на криеница. Тичат боси по улицата без значение дали бе пролет, лято, есен или зима. Сега стояхме на прага и изпращахме с поглед прегърбената от тежестта жена. Над колибата се извиваше тъмен дим, който пресичаше движенията на снежинките, но пък ме навя на мисълта, че дребосъците са на топло. Но надали толкова превъзбудени като мен, че зимата дойде. Защото моите нужди са много по-нищожни и за разлика от техните, са задоволени. Но времето е за вълшебства! Разбрах го още с първата снежна топка в ръцете ми. Бях отново на седем и нямах търпение да се просна в снега. Имах идея за най-готиния снежен човек (който нямаше конкуренция, предвид нещастната градинка и паркинга отсреща). Заехме се с големите топки за Снежко, когато усетих, че нечии очи шареха по гърба ми. Обърнах се, но нямаше никого. Само моят любим продължаваше да майстори в моята детска игра. Засмях се първично, а той, милия, като ме видя, така по детски ме обърна и почна снежната борба. Успяхме да се овладеем, за да продължим със снежния човек и измайсторихме главата и тялото. Забодохме нослето с един морков, а усмивката направихме от клонки, забихме метлата до него, метнахме му парцаливо шалче, но забравихме за очите. Тръгнахме обратно в блока, за да намерим подходящите очи за Снежко, като дилемата и ожесточеният спор бе дали да са копчета или капачки. Докато ровехме из шкафовете у дома, погледът ми бе привлечен от случващото се при Снежко. Той току-що проглеждаше. На мястото на очите блеснаха сини топчета (мани), а момиченцето, което му ги слагаше бе дъщеричката на прегърбената ромка от сутринта. Сърцето ми се сви. Горкото дете отвори очите на човека. Исках да направя нещо за нея, да й благодаря, да я поощря, за дето бе толкова добра. Извиках й от прозореца, но щом ме забеляза изчезна с бясна скорост в бараката, където живееше. Аз и милият ми стояхме и наблюдавахме дълго след детето. Очите, с които ме погледна - познах ги, това бе погледа, който цял следобед ни наблюдаваше от нищото.
 Часове по-късно, заедно с моят мил, се излежавахме върху възглавниците на пода и лениво прелиствахме страниците на едно списание. Топлата зимна вечер бе пропита от мирис на канела и захаросани ябълки. Уютната ни стая бе изпълнена с любов и вълшебство. Любов и вълшебства, които можем да раздаваме, помислихме си и двамата. Грабнахме всички захарни ябълки, напълнихме кана с горещ чай, грабнахме бисквити и ентусиазирано слезнахме пред блока. Снежният човек стоеше и ни чакаше, а невидимия поглед през деня ни огледа от глава до пети със стъклените си очи. Сложихме лакомствата до Снежко, огледахме се наоколо и тръгнахме към входа. Там се скрихме и зачакахме. Малкото момиченце от катуна показа главата си, когато ние вече бяхме в скривалището. Босонога, изтича при снежния човек, а след нея припкаха и други три деца. Взеха това, което бяхме оставили за тях и мигом се прибраха. Но този път щастливи, съпроводени от детски глъч. Прегърнах силно моето момче и се прибрахме обратно вкъщи. Чувствах се като Снежната кралица, но в добрия вариант.
 Тази вечер аз и Той писахме писмото с желания до Дядо Коледа. И се ограничихме само с едно единствено - любовта и добрината никога да не свършват. Декември: Време за вълшебства!

В средата на нощта

 В средата на нощта - най-типичното време за най-нетипичните прояви на най-обикновените хора. По кое време на денонощието ли? - Горе-долу 2-3-4 часа след полунощ, точно когато градът заспи, малките злобни клюкари са затворили малките си злобни устни и спят доволно в малкия си злобен живот. След полунощ, когато светът притихва очаквайки утрото да прегърне  деня. Действат останалите, чийто живот и виждания са далеч по-високи, стойностни и свободни. В тази част на нощта действат силните на деня. В тези малки, късни часове се случват вълшебства. Това е времето, което дели изминалите вечер и ден и настъпващите ден и вечер. Времето е на онези, които са се докоснали до най-интимното съществуващо - любовта...

***

- Добре, Пух, и това ще взема. Нямам търпениее вече, много малко още и ще сме си заедно, нали, Пухче? - Парис довършва своя скайп разговор с нейния Пух. Приятелят й живее чак в Италия, но любовта не знае граници. И така с цената на много лишения, нерви и много доверие, Парис взема разстоянието до Италия на един дъх. Вече е спец в летенето и обяснява важно какво трябва да се прави в самолета при излитане и кацане. Средата на нощта е. Парис сгъва последния чифт чорапи, прибира останалите дрехи от леглото и багажът вече е готов. След по-малко от 10 часа тя ще се притиска в прегръдките на нейния Пух и тази мисъл гъделичка цялото й същество отвътре. Приготвя си чаша с вода, за да може утре да не забрави да я плисне на входа преди да тръгне - да й върви по вода. "Телефоните, зарядното, пари, паспорт - всичко е на линия. Охх, само да заспя и да дойде по-бързо утрото!"- стискаше очи и се въртеше в леглото. Всъщност думата "граници" съществува ли в понятието "любов"?!

***

- Ммм... На пържени филийки ли ухае? - Ева сънено опипва възглавницата до себе си.
- Къде изчезна? Какво става тук? - нежно пристъпва на пръсти в кухнята, където нейният приятел тихо й приготвя закуска. В средата на нощта. След по-малко от 3 часа Ева отпътува обратно в София, където учи и не си ляга и събужда до Ники. А сега стои на прага на собствената си кухня и го гледа как той приготвя изненадата си за нея - по боксерки, успял да оцапа всяка плочка от работния плот. Ева се усмихва и без да казва нищо се връща обратно в леглото, където ляга и чака. "Обича ме! Той наистина ме обича! Не е нужно да го казва... охх, обича ме!" - и сълзите на щастие се събират в нейните кафяви очи.
- Добър вечер, Ев - Ники целува моята приятелка за добро утро.
- Обичам те - нетърпеливо му нашепва тя. 

***

- Нещастник! Пълен кретен! Бива ли да ме изкарва извън нерви?! Как може, как го прави? -Лин нервно изсипва в мивката виното, което стоеше неопитано в кристалните чаши. Тя изхвърли и морските дарове, и салатата, както и шоколадовия крем, който сама приготви с цената на изгорял миксер и много нерви. И всичкият този недокоснат прием само за нейният приятел. "Да се трепя, да създавам романтика, да се държа мило, да се правя на домакиня, да му е по-различно... А той бил много зает, в последният момент... Е не е познал... Идиот!"- гневно сваляше роклята си сама. В средата на нощта. Телефонът звъни, но Лин няма никакво намерение да вдига. "Нека се чуди какво става..." - заканва се отмъстително към телефона си. Тъкмо си приготвяше леглото, когато чу как вратата се отваря. Рязко се обърна и беше сигурна, че мерна някого. Но там нямаше никой. Лин панически започна да се оглежда, когато лампите почнаха сами да се гасят.
- Кой е там?? Предупреждавам, че не съм сама, а и съм тежко въоръжена! - силно извика тя и внимателно пристъпи към коридора, където замръзна.
- А как бих те оставил сама?! - обади се нейният приятел като включи осветлението. Беше обграден от розови и червени рози. - Любимите ти ...- и преди да довърши Лин вече бе впила устни в неговите.

***

Докато едни обират банки, други пиянстват, в късните часове на нощта трети правят далеч по-нормални неща. Ан сладко спеше в пижамата си от бял сатен. Днес се бе отдала на грандиозно пазаруване в мола и до края на деня краката й отказваха. След това се прибра вкъщи, където сготви, търпеливо изчака приятеля си, за да вечерят и да се потопят във вечерта.
Отдавна мина полунощ, а тя сънуваше бели сънища. Къпеше се във фонтани от шампанско, пееше с Риана, скачаше с парашут над водопади, но през цялото време компания й правеше Емил. Момчето, което и сега държеше в ръцете си нежно разпилените й черни коси. "Боже, колко я обичам..."- мислеше си той, докато броеше луничките по бялото й лице, а тя му се усмихваше насън. В средата на нощта.
Видението в бяло - Ан потрепери и Емил побърза да я прегърне и стопли. Опря бузата си до нейната, а тя обхвана лицето му с една ръка.
- Боже, колко те обичаммм...- измърка му тя.

***

"Изгубихме се! Само това не ни се бе случвало. Браво, Владимире, браво!" - ядосано си мислеше Мария.
- Обикаляме повече от два часа тая гора и съм почти сигурна, че това дърво го виждам за пети път вече. Изгубихме се, нали? - обърна се разтревожена към Влад, който съсредоточено шофираше.
- Няма такова нещо. Всичко е под контрол. Просто малко се отдалечихме от главния път, но съм убеден, че езерцето бе тук някъде. - вдъхна й кураж той. - Ама, нали, знаеш, че вечерта гората има друго лице, но спокойно. Имаме и провизии, все ще изкараме до утре.
- Да, да! Идеята за среднощен пикник е направо... буквално убийствена, няма що. - Мария бе на ръба на нервна криза, когато съзря познатото дърво за шести път. Стисна дръжката на кошницата, която приготви за нула време. - Така няма да стане. Спирай тук! Нека излезем за малко и да се ориентираме. - нареди тя.
Отбиха встрани и слязоха от колата. Лунната светлина откри лицето на Мария, което бе обгърнато от шал.
- Така си мноого красива, мила. - Влад се приближи до нея и я хвана за ръка. Усмихнаха се един на друг и тогава силен вятър открадна шала от раменете на Мария. Влад тръгна да го гони, а тя него, докато вятъра ги понесе заедно.В средата на нощта. Притиснаха се и видяха шала й. Плуваше в търсеното езерце.

***

Нощта е тиха, небето обсипано със звезди, фантазиите са побъркващи, а времето се бави. Жу току-що е затворила телефона и побъркващият глас на приятеля й заглъхва в празната стая. "Сама съм. Сам самичка. Колко е гадно! Отвикнах да заспивам без да се спречквам с него. Тъжно е, когато леглото е толкова голямо само за мен." - замисли се докато обличаше топлата си пижама. Преди това Жу свали грима, изкъпа се с гореща вода и побърза да набере номера на приятеля й, който бе в леглото си в другия край на града. Разговаряха дълго, смяха се гръмко и двамата гледаха през прозорците си към бляскавата луна.  В средата на нощта. И си липсваха. Много си липсваха. Времето, което прекарваха заедно пред три месеца беше толкова натоварено, но и толкова приятно. Школата на чужбина ги сближи още повече. Вече гледаха един на друг по-различно, още по-задълбочено. "Моето другарче сигурно вече спи, но как мога да заспя аз?!"- питаше се Жу и нервно събираше одеялото с крак. Беше свикнала да не мърда много, когато живееха заедно. Имаше си поза под неговите ръце и заспиваше в прегръдките му. Въртя се дълго, заслуша се в часовника, който броеше секундите без него, чу как котките мяучат в двора и тогава рязко се надигна от леглото. Излезе от спалнята и набра номера на такси. Минутки по-късно вече бе в стаята на нейният приятел. Жу влезна тихо, пристъпи до леглото му и погледна чудната му поза - бе прегърнал втора възглавница и стиснал здраво в ръката си телефона. Измъкна го и се пъхна под завивките, на мястото си - в прегръдките му.

***

- Ти си уникална! Благодаря ти, мила! - Иван гледаше право в горещите очи на Ники.
- Честит Рожден ден, мили. Заслужаваш много повече. - нежно му отвърна тя. Беше върху него и силно стискаше пръстите му. В средата на нощта. Изненадата, която му подготви тази вечер бе дълго планирана. Имаше от всичко по много - топла храна, вино, смях, но най-вече любов. Беше успяла да подреди повече от 120 свещи в цялата къща, звучеше Адел, леглото бе преобразено в нови тъмни воали, които отиваха на нейното дантелено бельо. "Миналото отдавна е зад мен! Каква щастливка съм!"- мислеше си Ники, докато покриваше пухкавите си устни с малинено червило.
- Пожелавам си ... искам винаги да посрещам така всичките си рождени дни!
- Как? - попита Ники.
- С теб. - Иван се приведе към нея и сластно я целуна. И заедно потънаха в обятията на любовта и разкоша на леглото.

***

Беше петък вечер. Всъщност вечерта отдавна бе минала, друго време настъпи. В средата на нощта. А нямах представа какво се случва извън този клуб. Радвах се под шарените светлини и на гръмката музика, която не жалеше ушите ми. Танцувах без ритъм и без срам пред Него. Смеех се с глас и кръстосвах краката си високо. Бузите ми бяха напудрени, косата падаше с леките букли върху гърдите ми, които бяха облечени в алена рокля. Той се оглеждаше и плуваше в очите ми, обградени от гъсти мигли. Въздухът тежеше и бе напоен от желания и парфюми.
- Ела насам. - като го казваше закри погледа ми с ръце и ме поведе на някъде. Чух, че отвори врата, но каква и как - не знам. Музиката стана тиха и почти изчезна докато вървяхме. А, да, вече се сещам. Ние сме в един от коридорите на градското читалище (на гърба, на който е клуба) и, ако не се лъжа сме почти пред голямата зала. Той откри очите ми и се спрях пред лицето му, върху което падаше луминисцентна  светлина.
- Тук ще ни е по-добре. Не мога да понасям, че цяла вечер не останахме насаме - заговори моят любим с усмивка. Спрях устните му с пръст, а Той пое лицето ми в ръцете си и дълго не спря да ме целува. Телата ни се приклещиха и продължихме да търсим интимната тъмнина, която да ни спаси от прожекторите. Когато целувката приключи не можех да усещам краката си и, разбира се, се препънах от едно стъпало, защото бяхме в тъмния край на коридора. И по-точно на прага на Голямата зала.
- Я, виж къде ме доведе - до сцената - възкликна Той. А сцената бе пуста, бяха разхвърляни декори, а от ляво само една стара лампа светеше като светулка.
- И сеега, дами и господа, за вас, точно тук, точно сега, ще пее моята звезда - обърнах се аз към празната зала с преправен глас. А докато се обърна обратно към сцената Той вече бе там. И тогава забелязах какво бе привлякло вниманието му. Старото читалищно пиано беше поставено в десния край.
- Адриана, ела при мен. Тази вечер съм само твоята звезда - хвана ме нежно и ме издърпа горе, на сцената. Стъпих с токчетата си върху стария дървен под и звука отекна из залата. Чак тогава забелязах, че музиката и гласовете от клуба бяха далечни и слаби.
- Можеш да свириш на пиано? - изпитващо започнах аз, повдигайки веждата си от поучуда.
- Ще разбереш - простичко ми отговори и притегли към него и пианото. Седна пред него и направи място за мен зад него. Прегърнах тялото му и вдишах от него. Притворих очи и допрях лицето си до неговото, за да видя магията на ръцете му.
Изпод пръстите му белите клавиши почнаха да редят най-красивите тонове и звуци на познати мелодии и любими песни. Музиката се разнесе навсякъде точно като магия, уби праха във въздуха и влезе в мен. Времето сега не струваше нищо. Светлината от малката лампа огряваше единствено профила му, разкриваше бримката на левия ми жартиер и загатваше останалото. И да бяхме планували този незабравим спомен, нямаше да се получи така. Това пиано никога не бе звучало по този начин. Пръстите му не спираха да се движат по клавишите, мелодиите се понесоха около нас, вливаха се една в друга и прераснаха в заря от чувства. От нашите взаимни чувства. Аз знаех, че мястото ми е точно тук - зад него, прегръщайки го с две ръце. А той знаеше, че трябва да прави точно това - да ме покорява без ръце.

Ето така се прави любов. В средата на нощта.

                                                     

Deja senti - Вече почувствано

- Било е писано! - възкликна Ан, докато разярено триеше с гумичка чертежа си.
- Писано ли?! Как може да вярваш в подобни дивотии? Първо, това е супер несериозно, второ, никой не можеше да допусне, че така ще се получи и трето, от къде на къде всеки път ще извиняваме собственото си нехайство или липса на късмет с това "ПИСАНО Е"?! - ударих опозиция на думите й. Висим както обикновено в Парис и чоплим болните теми от отминалото лято - За друго не знам, обаче й го начукаха, много здраво и при това отзад!
- Стига, де! То ще им се върне и то в двоен, троен вид. Лошите хора правят и получават само лошо. - философски погледна Лин изпод "Космополитън".
- Аз също мисля, че ги допуснахме прекалено близо тия двете и гледай к'во стана в крайна сметка - само интриги, главоболия, умопобъркани момчета и запален град. Както каза - това е несериозно. Приключваме темата, че ми се гади, като почнем да говорим за тях - отсече Парис, дъвчейки солети. Извод: горката, малка Алекс!
 Писано било. Съдба, орис и всякакви други вещерски изпълнения. Може ли да повярваш в такова нещо или просто си безнадежден случай, хващаш се за най-малкото като удавник за сламка. И това ти помага - казваш си "Ами да, то така трябваше да стане. Филията винаги се обръща с шоколада надолу, по неписан закон. Ама това сигурно означава, че в миналия ми живот съм плувала в море от шоколад или най-малкото съм била диабетик, и това сега ми вреди, а под-психически се защитавам. А може би ми се връща за нещо ..". Бла, бла, бла, както казва един приятел. Въобще не е така, защото ако се научиш да си служиш правилно с ръцете и държиш здраво филията, тя няма да падне или ако тръгне да пада - ти ще я хванеш! Тук става въпрос за друго. Всичко е до опит и до много здрави нерви. Допускаш нещо да ти се случи (мислено или не, но в повечето случаи, искайки го), бам- то ти се случва и бам- вече си с опит. Честито за поуката и урока за следващия път. Виси ми нова обеца на ухото. И знам, че следващият път няма да се доверявам на хора, които плюят срещу сестра си, не харесват Хари Потър и музиката на Енрике Иглесиас.
 Описвам житейския си кръг -многоцветен, пъстър и хаотично подреден. В крайна сметка нали целият живот е един кръговрат от срещи, надежди, очаквания и реалност. Много, много реалност. Това, разбира се, не значи, че тази реалност задължително е щастлива. Даже напротив. Много е ...много е дива. И всичко се реди, едно след друго. Минават дни..., пресичаш улици..., прегръщаш хора..., събуждаш се..., четеш..., дишаш..., лято..., зима..., въздишаш..., чупиш..., смееш се..., пиеш..., живееш! Съдба, както ще рече Ан. Обаче, мамка му, не мога да повярвам, че друга сила, различна от мен, е написала моята и аз сега неотлъчно ще я следвам! Не мога да приема, че доброто и злото са се скарали кой да пише повече върху моя път, та така са се оплели в сплетните си, че са оплескали с мастило навсякъде! Не, не. Всичко е тук, всичко е сега. Топката е само в мен и от мен зависи колко гола ще вкарам. Или ще си седя на скамейката и ще гледам.
 ...
 Тъмно е и летя, събрала цялата еуфория и настроение на света. Страх ме е, толкова е високо! Но светлината на звездата пред мен ме привлича като магнит. Никога не съм била толкова високо, никога не съм летяла! Обливат ме топли и студени вълни. И тогава нечии пръсти прегръщат моите здраво! Поглеждам ги и тогава - сън! Това е било само сън. Но пръстите още стискат моите. Поглеждам към ръцете си, под завивките и - знаех си! Това са Неговите музикални пръсти. И мигом получавам най-милото дежа вю...

Когато всичко останало няма значение...

.. Когато искаш нещо толкова силно, с цялата си същност... Когато кожата ти настръхва при мисълта за него... Когато умът ти е зает само с това желание, а сърцето ти отброява минутите с ударите си... Когато не разчиташ само на съдбата, а всяко действие е посветено на мечтата ти...  Когато говориш с цялата любов и копнеж, които изпитваш... И тогава... Тогава то просто се случва... Започва обратното броене (за мен винаги е от числото 7)- 7- ... 6-... 5-... 4-... 3-... 2-... .. 1! Мозъкът ми блокира, дъхът ми секва .. имам усещането, че съм се гмурнала във вана пълна с лед.. Какви ти три метра над небето?! Аз летя! ...
 Всъщност това, че не мога да се държа на токчетата си не значи буквално, че летя. Вися на улицата и гледам човека пред мен. Същият като вчера е, същият е откакто го познавам. Само дето тогава ми беше леко неприятен. "Кога ще ти разходя пръстена?" ми каза докато гледаше лъскавото бижу на безименния ми пръст. Ама почакаай- какво е това глупаво сваляне, мухльо?- пита нажежено в клуба накърнената ми пиянска гордост. Обърнах очи и се врътнах на токчетата си. Но сега ... сега е много, мноого по-различно. Последва рязък завой и върховен обрат. Различен е начинът, по който го гледам и блясъкът, когато е край мен. Различен е гласът ми, когато говоря с него. И все пак съм си същата. Просто съм ... пристрастена. Аз го искам. Не, нуждая се от него. Или не, не мога да се сетя за подходящата дума (което си е негово постижение - да ме превърне толкова "красноречива"). Всяка моя клетка жадува за него. Аурата ми се развихря и сменя цветовете на дъгата под мелодията му.
 Ето го вече в ръцете ми.. Докосвам го само с връхчетата на пръстите ми, където рецепторите са най-изострени.. И да, то наистина се случва. Наистина е до мен. Има го! Започва обратното броене! ... 7 -....
 Връщам се обратно на улицата, където газирани балончета дразнят и парят гърлото ми щом той се отскубне от целувката ми. Целувката е... тя е... свежест? Не... феерия? (Ох, тази красноречивост!) Не... щастие? Не... красота? Не... страст? Не... музика? Не, целувката му е всичко, което искам, всичко, за което давам всичко. Ето за това говоря - онзи, който искам с цялата си същност. Пускам ръцете си навсякъде по него - без контрол, без срам, без предразсъдък. Плъзва пръстите си по гърба ми нежно. И сякаш тези пръсти са магически - минавайки по мен наелектризират всяка част. Фокусирам се и милвам човека, който изпивам с очи. Не мога да спра. Ще убия, но няма да спра да го притискам близо до себе си. Затворил е очи, сякаш сънува, а когато ги отваря впива погледа си в моя. Кафяви погледи се разтварят и трептят като пеперуди, пърхат клепки, а зениците се разширяват. Знам, че когато гледаш нещо любимо очите ти се уголемяват и стават точно като понички (в случая с шоколад). Хваща ръцете ми и ги слага на тила си. Идват ония горещо-студени вълни, които ме носят. Гледам го и не мога да се спра. Той е като нежна дрога. Каква е тази слабост в мен?! Пускам го,за да се осъзная, но дори не е за част от секундата, защото обгръща тялото ми, чувствам магнитната сила и отново ме приклещва силно.
 Усещам как сърцата и дишането ни влизат в такт. Най-вълшебната мелодия, която не може да излезе от никои ноти. Нито фа, нито ми - просто аз и ти. Тогава настъпва моментът, когато всичко останало няма значение...