Лукс

 Опитах се да отгатна какво се криеше зад тези втренчени кафяви очи. Но този човек сякаш бе сложил тъмни слънчеви очила и криеше погледа си. Русият Мартин от дясната му страна и другият непознат Никола до мен изглеждаха по същият начин - уверени, богати, мощни и добре обиграни играчи. Цялата тази ситуация беше просто абсурдна. Като игра на покер. Картите бяха раздадени между напълно непознати хора. Държах своят чифт и нареждах наум на ръката си да не трепери. Търпеливо изпълнявах нареждането на собствения ми самоконтрол, но умът ми трескаво мислеше: "Какво ще стане сега? Как попаднахме тук? Ами, ако не искат да ни върнат обратно в града?! Защо не спрях Жу още преди да започне цялата тая история?!" Отказвах да мисля и стиснах кристалната чаша, в която ми бе налято тридесет и пет годишно уиски. Може би домакинът бе на толкова или ако можех да върна назад поне тридесет и пет минути сега нямаше да треперя тихо. Треперех и за мен, и за Жу и за старата ни приятелка Жанет. Трите се бяхме забъркали в такава каша, каквато само ние можем да направим. Всъщност рецептата бе любезно предоставена от Жу. Тя откри вечерта. Открай време сме били авантюристи, но границите на благоразумието никога не са били пресичани. Както сега.

 Отпих бавно от медената течност в кристала и поставих обратно чашата върху масивната дървена маса, около която бяхме настанени. Масата и всички други мебели в огромната стая бяха като произведение на изкуството - нежни линии, пресичащи се една друга, вдълбани в махагоновото дърво, никакъв кич, а издаване на лукс. Точно такъв беше животът на тримата мъже тук. Бяхме в извънградската къща или както те я нарекоха по-рано, докато пътувахме насам, "бърлогата" на Тео. В тая "бърлога" изкусно и прецизно бяха подредени махагоновата маса,  тежките, облицовани в зелено и златно, столове, тъмно пиано в десния ъгъл на стаята, билярдна маса, подходяща за спортни турнири, няколко скулптури и огромна библиотека. Токчетата ми потъваха в мекия бял килим, а очите ми светяха под светлината на кристалния полилей на тавана. Това не беше всичко - гостната продължаваше към тъмночервена кухня, която имаше огромен запас от най-търсените и най-скъпите алкохолни напитки, плодове, които през зимата не растат и не се намират навсякъде, а другият край на гостната, веднага след билярдната маса, водеше към стъклена стена, през която можеш да погледнеш широкия басейн. Той имаше басейн вкъщи, по дяволите! - така възкликнах, когато пристъпих плахо в къщата му.

 Тео е син на един от най-влиятелните хотелиери в цялата страна. Предстоеше му да заеме трона и последиците, които носи този лукс. Не обичаше да говори за пари, но не повдигаше темата за любов през цялата вечер. Неговите приятели - Мартин, преуспяващ бракониер, и Никола, международен футболен съдия, го следваха навсякъде. Съдбата го бе сприятелила с Жу, която от своя страна бе негово огледално отражение - щастлива, влюбена, скромна и с живот на светлинни години пред неговия. Осъзнавах, че ние имаме само това тук на тази маса. Това бяха скритите карти в ръкава. На тази маса се усмихвахме любезно един на друг, говорихме за мода, книги, музика, политика, тенис, пътешествия и мечти. За мечтите говорихме ние трите - потънали в столовете и дишайки луксозния въздух. Лудостта, смелостта и глупостта ни доведоха тук, преди повече от половин час- дръпнати в колата на пийналия Тео. Страхът, който изпитахме докато пътувахме до тук, когато скоростта на колата надвиши 120 км/ч, се виждаше в очите на Жу и Жанет. Слязохме от автомобила полупияни от скоростта, а Мартин, русокосият, подаде ръката си. Той също изглеждаше притеснен- всички в колата изпълнявахме желанието на Тео. 

- Бъди спокойна, няма да стане нищо, което не искате.- тихо ми прошепна той, докато държеше  огромната, кована, входна врата на "бърлогата", за да влезна. 

- А, имате билярдна маса! Хайде да играем! - чух ентусиазираната Жу.

- Веднага, мадам! - Мартин взе щеки и почна да реди топките върху масата.

- Няма ли да пием вече? - провикна се Никола.

- Налей на дамите! - Тео слагаше кашу и лед върху масата. Никола взе уиски от витрината в кухнята и наля по чашите. Жанет примигна щом получи кристала в ръката си. Наредихме се около масата и Тео вдигна тост:

- За лукса да бъдем в компанията ви, момичета!

 А ние можем ли да си го позволим?- питах се наум, отпивах от уискито и оглеждах хората пред мен. Мястото те караше да се чувстваш много мъничък и нищожен. Лукса преливаше и притискаше.

- Ох, разсипах от чашата! - започна да се извинява Мартин.

- Не се притеснявай, утре е денят за почистване. Ще дойде чистачката. - успокои го Тео.

 Станах и поех към библиотеката и пианото пред нея. Върху него бяха наредени черно-бели снимки на Тео и други хора. Разучавах детайлите на снимката, когато Никола ме видя и ме дръпна обратно към масата с усмивка. Веднага забелязах часовника на "Картие" под ръкава на ризата му. Беше много след полунощ. Погледнах телефона си - нямаше сигнал.

- Колкото и да го търсиш, тук няма да го намериш. Единственото лишение тук е това, че няма никакъв сигнал в къщата. - намигна Тео. - Ако можеш да го наречеш лишение... или по-скоро лукс. Карате ме да се забавлявам.

- Стига си ги стресирал, Тео! - провикна се Мартин. Държеше щеката в ръцете си и се прицелваше към лилавата топка. Жу се разхождаше около билярдната маса, и, Боже, колко много ѝ отиваше! - Не ти е здравословно да ги дразниш така. - и вкара топката в джоба. - Хайде, да се върнем към масата. - предложи на Жу.

- Хайде, ние да си тръгваме! - прошепна ми Жанет.

- От какво се притеснявате, момичета? Ние сме трима, вие също - силите са по равно. Какво толкова можем да ви направим? Няма да ви се случи нищо, което сами не пожелаете. А щом като сте тук, може да разберете с какво се забавляваме ние. Пиано, скъпо уиски, билярд, а след малко да скочим в басейна, а? - каза Тео щом ни забеляза. Все едно държеше най-силните карти в ръцете си.

- Не прекалявай! - нареди му Мартин. - Престани да пиеш!

- Не можеш да ми нареждаш! - сопна му се Тео. Гледаше сурово, безчувствено и странно.

- Момчета, престанете! - добави Никола.

 Обстановката беше напрегната. Опитах се да отгатна какво се криеше зад тези втренчени кафяви очи. Не можех. Играехме покер и всеки залагаше. Жу прикриваше безпокойствието си и тропаше бавно с пръсти върху масата, Жанет разглеждаше съсредоточено обувките си, а аз зяпах кристалната чаша. Залогът - ноу лимит, което значи, че по всяко време на играта, всеки един може да заложи всичко, което има пред себе си. Максималният залог зависи единствено от броя чипове пред всеки един от играчите. Гледах картите в ръката си, знаех, че имам флъш. Но дали бях единствена?

- Мисля, че трябва да си ходим. Ще изляза отвън, за да поръчам такси. - казах аз. Жу тихо въздъхна, а Жанет ме погледна с благодарност.

- Не, постойте още. - каза Никола и наля уиски по чашите.

- Остави ги, аз също мисля, че е време да си тръгват. Нали Жу? - нервно рече Тео.

- Да, всички мислим така. - моята приятелка стопи милото си изражение.

- Адриана, стой! Не поръчвай такси, нека аз ви прибера, иначе няма да бъда спокоен. - каза Мартин и хвана ръката ми. - Не забравяй розата. - А, да! По-рано, когато прекъснахме вечерята на мъжете в индийски ресторант, Мартин ми подари роза, Тео подари такава на Жу, а Никола на Жанет. В ресторанта се държаха много по-различно, по-свободно. Но сега. Тук, заобиколени от лукса, те бяха други хора. Тази вечер нямаше край! Търпението ми също.

- Да тръгваме, Мартин. - Жу стана от стола, а ние я последвахме. Излязох първа и изчаках останалите. Тео излезе, за да ни изпрати. Гледах го в тъмнината и разбирах, че неговият лукс е обграден от самота. И те като нас бяха трима, но толкова сами. Вероятно Тео се мисли за бог- името, положението и властта му, но осъзнаваше ли, че на върха е толкова самотен?

 Мартин караше спокойно по магистралата, гледах пътя и въртях розата в ръцете си. Не мислех за нея, докато не се убодох. Тези мъже бяха като розите, които ни подариха. Можеха да купят всичко, бяха блестящи, лъскави и недостижими. Но бяха обградени с бодли, бяха откъснати и следваше да увехнат в самотата си. Не искам такъв лукс. Не съм родена за това. Лудият сблъсък с този свят ни донесе поука за цял живот. Когато спряхме в нашия квартал, аз, Жу и Жанет слязохме бързо от колата на Мартин. Пожелахме си "Лека нощ!", казахме си "До скоро!", колата отпраши, а ние свалихме маските си с въздишка. 

 Това се случи преди повече от година. Но споменът за погубващия лукс е пресен и до днес. След онази вечер контактите с оня свят приключиха. Сега топля краката си в старото одеяло и пия кафе в напуканите порцеланови чаши, в компанията на Жу и Жанет. Потънала в разкоша и лукса на приятелството, аз се смея на изтъркани смешки и не мога да повярвам, че съм най-богатият човек на света!

... И заживели щастливо до края на дните си!

"... И заживели щастливо до края на дните си!" СТОП! Чакай да превъртим лентата далеч преди    заветните думички на обещание. Преди пантофката, преди червената ябълка, вретеното и задължителната вълшебна целувка. Да обърнем книжката, когато:
 Пепеляшка е трябвала да изтърпи ужасните си доведени сестри, да пере, чисти, готви, глади. Снежанка от рано се научила да кърпи чорапи и да живее не с един, а цели седем мъже, за сравнение с една друга глезла - Спящата красавица, която пък от своя страна мързелувала цял век в леглото (интересно е да се отбележи темата за хемороидите тук) след като за първи път се докоснала до домакинска работа. Жасмин се разтягала върху тъканите ориенталски килимчета, танцувала страстно бели денс, докато не ѝ се наложило да се разправя с побъркан дух с много самоличности и един добър разбойник. И Бел не се оплаквала - живеела си царски и като типичен зубър изчела цялата градска библиотека.
 Та тези жени си съществували рутинно, спокойно, в делнични дни, натоварени с цивилизована и добре позната работа - като всички други момичета. Имали свой социален живот и битието им си протичало гладко. Докато не се намеси един много важен елемент - Принцът! В повечето случаи той не може да се похвали със собствено име, а ползва това ефектно определение за още по-ефектното си представяне в приказката. Има сини, зелени, кафяви, дори златисти, но все пак магически очи и доста секси поглед. Спретната и атлетична фигура, неочаквани спортни умения, владеел езда, пилотирал недвижими предмети и бил запален по ораторско изкуство. Как да му устоиш (след като не можеш да се въздържиш от една сочна, кървавочервена ябълка)? И след като този самоуверен младок се напъха под кожата на принцесата, не й остава нищо друго освен да зареже домакинската работа и да се метне на летящото килимче към Далечното кралство, много, много, много далече от женската еманципация! Къде е тя тогава (еманципацията)? Всички ли трябва да бъдат спасявани? Да седят и очакват смелият Принц да дойде, докато сгъват дрехи и белят картофи? Не! Именно чрез образа на тези принцеси се потвърждава определението, че жените са слабият пол. Жената също може да взима важни решения за своето съществуване. Тя може да пие, плюе, да хапе, може да води преговори, да се състезава и печели не по-зле от мъжа.
 Предлагам един по-различен поглед, ето така:
- Мамка му! Мамка му! Мамка му! - нервно пъшкала Пепеляшка, приклекнала на земята, опитвайки се да отключи вратата на дома си. След като измина повече от петдесет стъпала, за да се добере до вкъщи, тя е почти трезва. Точно след полунощ е. А е пила за десетина.  Петнадесет минути борба с ключалката и вече е вътре и ликува с песен на уста. Милата Пепеляшка- бялата рокля отдавна е с петна от уиски, а токчетата - едната обувка е изчезнала някъде по пътя, а другата на нищо не прилича. Но удоволствието, споменът, тръпката от това да гониш дивото, непознатото - остават и трупат опит в нейната игра.  Забравила за фибите в косата си и грима по нежното лице "Даа... - мисли си тя, докато облизва сухите си червени устни - дано и утре си спомням..." - и бавно се унася с усмивка в блажен сън, където ще се срещне с Принцът...

- За кибик може да сложа малко английска сол в тоя пай - мислеше си Снежанка докато стържеше кило ябълки. Цял ден готви и се трепа за мъже, с които дори не дели едно легло. Налага ѝ се всеки ден да оправя не само своето, но и още цели седем други легла. Но тя само чака джудженцата да открият някакво съкровище в мината. Тогава Снежанка като най-умна и единствена с висше образование от Кралския университет за управление на стопанството, може да застане начело на бижутерийна фирма, да впрегне джуджетата в работен персонал, да открие няколко магазина, да сключи договор с Виктория Сикретс и да стане най-големият конкурент на Тифани и ко. Такъв беше планът. А и да - да натрие носа на оная вещица, новата жена на баща ѝ, заради която избяга от вкъщи, и да се докопа до готиния Принц от другото кралство. "Опс... малко прекалих с тая сол", рече Снежанка и вкара пая във фурната...

"Офф... ама хич не ми се става" мислеше си Аврора, по-известна като Спящата красавица. Изтегна се, прозина се дълго и звучно, едва отвори едното си око, пробудена от кресливата си дойка. Предстоеше ѝ труден ден - трябваше да се изкъпе, беше на педикюр и маникюр, след това имаше час при фризьор, после на солариум, грим и на проба при кралския стилист, който шиеше по уникален начин - с безопасни игли, тъй като Аврора имаше страх от остри предмети.  Имаше толкова много работа за вършене, а денят наближаваше обяд, когато стана от леглото с балдахин. Докато се къпеше с мляко (по рецепта от дерматолога, който и препоръча процедурата, спомагаше за края на хемороидите от седене и спане), Аврора едва не заспа във ваната. "Ахх, как ми се искаше да може поне веднъж да се наспа като хората! Ден, два, месец, година, ей така - да си взема съня. В леглото, но с компания ...", подсмихна се тя. Внимавай какво си пожелаваш, мила...

Жасмин бе пред огледалото, пременена в новите си дрехи - малка червена лента с ширит от златисти конци обгръщаше гърдите на принцесата, а надолу бе в червени шалвари от тюл. Обецата на пъпа и бе златна халка с червени рубини, в косите имаше цветя. "Може би ми липсва само кожен камшик, за да завърша тоалета", мислеше си ориенталската принцеса, докато палеше ароматни пръчки и свещи. Щеше да репетира нова версия на бели денс, заедно с дворцовия оркестър, за празненството по случай завършването на училище. Палавата Жасмин отдавна искаше да вкара в композицията камшика и може би някой беден подчинен, но нека бъде разбойник, мечтаеше тя. Въртеше корем, кършеше снага пред огледалото на приглушена светлина, огънят хвърляше блясък по нежната ѝ шоколадова кожа, а клепките ѝ с очна линия трепкаха сластно...

 Бел прочете за шейсет и девети път "Петдесет нюанса сиво" и затвори бавно книгата. Толкова
ѝ се искаше да открие и тя своя Крисчън Грей - звяр в леглото, с ангелско сърце. Искаше да прекара целия си живот в подобна на Червената стая, където да забрави за мозъка, който носеше, да отпусне съзнанието и тялото си в ръцете на мъж, който да го направи неин Подчинен. А сега ѝ се налага да търпи побъркания си баща и неговите смахнати изобретения, въпреки че някои от тях ставаха за забавление. Бел бе прекарала целия си живот в учене и опити, бе открила сама: теорията за относителността, числото Пи, Законите на Мърфи, законите за класическата механика, звездата Армагедон и много други, но нямаше спонсор към когото да се обърне за финансова подкрепа. Но Бел знаеше, вярваше, че може да се справи и сама. Прибра книгата в библиотеката в нейната стая и се запъти към лабораторията в подземния етаж. Там правеше опит да създаде мъжът от "Петдесет нюанса" ...

И тук може да приключим с "И заживяла щастливо до края на дните си!". Както винаги важният образ на Принцът е застъпен във всяка една от историите, но не и очакването му. Не се налага да го чакаме, когато можем сами да го потърсим. А открием ли го защо в приказките не пише, че не се налага и да му перем, готвим, чистим и гледаме децата. Но какво ли знам аз за принцовете?! (Всичко, всъщност държа един заключен вкъщи.)