Обичам зимата. Много я обичам даже. Това е любимият ми сезон - време за вълшебства. Време, което прегръща целия свят под снежно одеяло, пожелава на природата "Приятен сън!", замахва сякаш с магическа пръчка и разпръсква навсякъде своята снежна магия. Декември: време за вълшебства! Сега можеш да си пожелаеш всичко, което искаш. Ама всичко! Искаш това, което нямаш. А ние искаме ли, искаме...
Мирише ми на момина сълза, на чисто, приятно. Момината сълза много ме успокоява, ароматът й е от друг свят. Мислех си това със затворени очи, докато се изтягах в леглото. Май е много, много рано сутрин, в ден, в който най-вълнуващото задължение е да си изпера дрехите и да-не-забравя-да-си-направя-маска-на-косата!! Момина сълза?! Скачам от леглото, защото загрявам, че това е аромата на свещите, които си купих оня ден, което значи, че в най-добрия случай ще хвана началото на пожара в моята стая! Но, Бога ми, за това не си бях и мечтала - моят любим бе запалил и подредил навсякъде всички свещи, които е открил, и сега ровеше в интернет. Сутрин е, пък навсякъде греят свещички. На масичката стоеше огромна чаша кафе в компанията на топка ванилов сладолед и неговата чаша с горещ чай от боровинки и ванилия (не мога да не отбележа в какъв синхрон сме). От почуда възкликнах на глас, от което стреснах моето мило човече. Той рязко се обърна към мен (сякаш съм го хванала на
местопрестъпление) и тогава чух акордите на Франк Синатра и Strangers in The Night.
-Шшш-т. - изгори ме с поглед, докато петлите не са спрели да посрещат утрото. - Това е покана - пое ръцете ми и ме понесе в най-красивия блус. Танцът, бавните движения, несдържаните усмивки, уханието на ванилия и момина сълза, всичко това бе фона на нашите контрастни тоалети - дълга лилава тениска, съчетана със сини раирани боксерки и жълто-оранжеви пижами на мечета, като акцента, разбира се, падаше върху моята коса - вдигната на подозрителен кок.
-Добро утро, Адриана. Обичам те- шептеше в ухото ми.
-Обичам те! Това е най-доброто утро!- продължавахме да се въртим върху пухените възглавници по земята. Гледах образа ни в огледалото и се чудех и маех на цялата тази работа. Погледнах го лукаво и се сетих - той сега не знае, че крия коледния му подарък в куфара си, заключен в гардероба. Подсмихнах се тихо и се отдадох на момента. Чувствах се далеч във времето, някъде из улиците на Пето Авеню, може би с лъскава рокля до коленете, две-три пера в косата (за разкош), балетни пантофки и... и Той. Оглеждахме се във витрината на Тифани и ко. Унесена в разкошните си блянове, плуваща в прегръдките му, не разбрах кога затвори очите ми с ръце. И ги отвори точно пред големия прозорец, а отсреща - чудо! Кристални снежинки се извиваха в танц като нашия; падаха и се трупаха на нежни преспи. От кога го чаках тоя сняг! Почти се бях обидила на времето, а то така да ме изненада. В мига, в който се завъртях обратно, за да споделим чудото, видях как в очите му прелитат снежинки. И вече знаех. Знаех, че няма да спра да го обичам. Така, както времето не изоставя своята природа и сезоните не спират да се редуват. По същият начин.
Нямах търпение да изляза навън, да се просна в снега, да целя с топки, да правя снежен човек. Грабнахме ръкавиците, шалове и шапки, и след секунди чакахме асансьора. Смеехме се заканително един на друг, но не спирахме да държим ръцете си. Докато една мургава жена не
се блъсна в нас на входа. Носеше три големи туби с вода. Знаех тази жена. Бе облечена в същите дрехи от вчера, всъщност почти винаги бе облечена така - дълга тъмна рокля и сив овехтял потник. Тя е ромка и живееше срещу блока ни, заедно с четирите си деца и мъжа си, в една колиба. Тая колиба със сигурност не може да се нарече жилище, но е техният дом. Малките винаги са разпръснати из района и просеха докато си играеха на криеница. Тичат боси по улицата без значение дали бе пролет, лято, есен или зима. Сега стояхме на прага и изпращахме с поглед прегърбената от тежестта жена. Над колибата се извиваше тъмен дим, който пресичаше движенията на снежинките, но пък ме навя на мисълта, че дребосъците са на топло. Но надали толкова превъзбудени като мен, че зимата дойде. Защото моите нужди са много по-нищожни и за разлика от техните, са задоволени. Но времето е за вълшебства! Разбрах го още с първата снежна топка в ръцете ми. Бях отново на седем и нямах търпение да се просна в снега. Имах идея за най-готиния снежен човек (който нямаше конкуренция, предвид нещастната градинка и паркинга отсреща). Заехме се с големите топки за Снежко, когато усетих, че нечии очи шареха по гърба ми. Обърнах се, но нямаше никого. Само моят любим продължаваше да майстори в моята детска игра. Засмях се първично, а той, милия, като ме видя, така по детски ме обърна и почна снежната борба. Успяхме да се овладеем, за да продължим със снежния човек и измайсторихме главата и тялото. Забодохме нослето с един морков, а усмивката направихме от клонки, забихме метлата до него, метнахме му парцаливо шалче, но забравихме за очите. Тръгнахме обратно в блока, за да намерим подходящите очи за Снежко, като дилемата и ожесточеният спор бе дали да са копчета или капачки. Докато ровехме из шкафовете у дома, погледът ми бе привлечен от случващото се при Снежко. Той току-що проглеждаше. На мястото на очите блеснаха сини топчета (мани), а момиченцето, което му ги слагаше бе дъщеричката на прегърбената ромка от сутринта. Сърцето ми се сви. Горкото дете отвори очите на човека. Исках да направя нещо за нея, да й благодаря, да я поощря, за дето бе толкова добра. Извиках й от прозореца, но щом ме забеляза изчезна с бясна скорост в бараката, където живееше. Аз и милият ми стояхме и наблюдавахме дълго след детето. Очите, с които ме погледна - познах ги, това бе погледа, който цял следобед ни наблюдаваше от нищото.
Часове по-късно, заедно с моят мил, се излежавахме върху възглавниците на пода и лениво прелиствахме страниците на едно списание. Топлата зимна вечер бе пропита от мирис на канела и захаросани ябълки. Уютната ни стая бе изпълнена с любов и вълшебство. Любов и вълшебства, които можем да раздаваме, помислихме си и двамата. Грабнахме всички захарни ябълки, напълнихме кана с горещ чай, грабнахме бисквити и ентусиазирано слезнахме пред блока. Снежният човек стоеше и ни чакаше, а невидимия поглед през деня ни огледа от глава до пети със стъклените си очи. Сложихме лакомствата до Снежко, огледахме се наоколо и тръгнахме към входа. Там се скрихме и зачакахме. Малкото момиченце от катуна показа главата си, когато ние вече бяхме в скривалището. Босонога, изтича при снежния човек, а след нея припкаха и други три деца. Взеха това, което бяхме оставили за тях и мигом се прибраха. Но този път щастливи, съпроводени от детски глъч. Прегърнах силно моето момче и се прибрахме обратно вкъщи. Чувствах се като Снежната кралица, но в добрия вариант.
Тази вечер аз и Той писахме писмото с желания до Дядо Коледа. И се ограничихме само с едно единствено - любовта и добрината никога да не свършват. Декември: Време за вълшебства!
