Пристрастена

 За да имаш такъв човек в живота си се равнява на чудото над теб да прелети цяло ято от бели лястовици. И да видиш всяка една от тях поотделно. И да си го пожелаеш. А когато той ти се случи никога повече не можеш да бъдеш същата. Променяш се завинаги. Той те обгръща в един нов свят. Той те прави мелодия, от ония изящните, които са толкова наситени и незабравими. Той те слива с музиката, защото той е музика. Всеки негов случаен допир не само, че ме разтърсва из основи, но и прави кожата ми някак по-нежна, по-чувствителна, по-негова. Сякаш съм струна от китарата му. Но прегърне ли ме имам чувството, че ме обливат такива невероятни вълни и чувствам сякаш цялото ми тяло е напръскано от ситни капки портокалов фреш. Толкова е хубаво щом ме прегърне. Знам, че така съм способна да покоря целия свят. А какво се случва с тялото ми, когато ме целуне - цялото ми същество се пренася в друго свръх-енергийно поле. Очаквайки устните му аз тръпна, сякаш очаквам подарък. Когато за първи път опитах от неговите сравних вкуса им с този на прасковата. Узряла под най-чистите лъчи на слънцето, сочна и мека. Топи се и сока й се спуска в устата, за да утоли жаждата като парливото детско шампанско, което ми подари. Тия устни нажежават до червено всичките ми хормони, кожата ми настръхва и съм готова за всичко.

 Това се случва с мен дори само когато ме погледне с дълбоките си черни очи. Интимността, която излъчват може да се сравни с тъмната нощ, любимото време на влюбените, и отражението на полумесеца. Пълна хипноза  - като котка следя как мести очите си по мен. Харесвам шоколадовия им цвят- има нещо тайнствено и азиатско в тях, а той сам казва, че моите са малко по-хубави от неговите. И с риск да потъна, аз мога да плувам ли плувам в тези очи. И за да ме издърпа от тая магия хваща нежно кичур от косата ми и почва да си играе с нея.Точно както прави с мен. Започва нова магия. Усуква косите ми около пианистките си пръсти и бавно ги прокарва през устните си. Стига до носа и вдишва от тях като наркоман, който смърка кокаин, нищо, че понякога косите ми са попили миризмата на пурети. И защо му е коса след като има моята - след като има мен. После бавно стига до врата ми, нежно мести немирната ми коса и попива уханието на парфюма ми. Обича го. Обича да прави и това. Но повече обича да ми говори. Не спира да говори, може да приказва за всичко по цял ден. А когато не говори той пее. Римува, псува, тактува - такива са музикантите. Често пее и на ухото ми. Дрънчи с обицата ми и тихичко нарежда някаква песен, хрумнала му изведнъж. И аз не спирам да се удивлявам що за човек е той. 

 И не е принц, въпреки доказателствата, които изредих. Не е и господин за един ден. Той е здраво стъпил на земята, мисли, знае и може. Той е муза, която е неизчерпаема за мен. Дали ще рисувам или пиша е благодарение на него. Той е белият лист хартия, място, където въображението се развихря. Той е олицетворение на триумфа на артистичния гений. Показва ми го ден след ден, дори с най-малкото, което прави. Но онова, което направи с мен е върха на силите му. Аз отново дишам, макар и пристрастена.

Списък на необвързаното момиче: 1. Да се целувам на висок градус с напълно непознат -

...
 - Виждам я! Ето там, гледай, гледай! Леле, колко сме близо! Оо, моя Венеция! Красива, красива Венеция! - бях в екстаз докато съзрях в далечината очертанията на един от най-красивите градове в света! Залепена на задното стъкло на колата на Александър, нервно потропвах и стисках ръката на Лора. Не мога да повярвам! Намирам се в Италия - страната пропита с история, наоколо се лее най-музикалната реч за мен - език, който е толкова близо до боговете. Италия - известна с малките си улички, по които са се разхождали не един или двама от световните легенди, имена станали вечни във времето. Родината на идолът ми от детството - принцесата-воин Фантагиро (Барби и да иска не може да я догони!) и Моника Белучи - красавицата от "Малена". Домът на модата! Моята мечта се сбъдна! Сега следва: да пия кафе, да ям сладолед, а преди това пица или спагети, да се изгубя, да ме открие романтичен италианец, занимаващ се с рисуване, който ще се влюби от пръв поглед в мен, после ще ме покани на вечеря, след това да разбере, че сме един за друг, ще ми предложи на площад "Сан Марко" с мъничка кутия от "Тифани", след това ще вдигнем сватба, ще му народя куп бебета  и, и...
Венеция е точно пред нас - горда и величествена, плаващият град, окъпан в светлината на слънцето. Това е един от ония моменти, в които дъхът ти спира и се опитваш само с поглед да обгърнеш наведнъж цялата тази красота. С трясък слизам от колата и ето вече токчетата ми тракат по една тясна калдъръмена уличка, която води кой ли знае къде. Сливам се с останалите туристи, въоръжени с апаратчета и камери, щракам всеки ъгъл, всяка птица, гондолите и влюбените в тях, разни къщички и хора. А въздухът мирише на романтика (никаква миризма от каналите). Даа, помислих си, това наистина ми се случва. Тананикайки си "L'Italiano" на Тото Кутуньо аз зяпах джунджурийките на всяка сергия, не пропуснах нито едно от онези мъничките магазинчета, цапах с пръсти стъклените витрини, зад които бяха изложени различни маскарадни тоалети и маски, друг път разни мозайки и красиви стъклени изделия, тичах след Лора и останалите от групата, бутах се смело в тълпата, снимах се пред всяка важна и стара сграда (и не чак толкова де) - истинска туристка!
Водени единствено от желание, без всякакви карти и упътвания, след близо час в историческата част на града, бяхме на площад "Сан Марко", където се мерех пред Часовниковата кула, гонех и хранех гълъбите, снимах се пред разкошната катедрала "Сан Марко"и цъках от възхищение и преклонение пред красотата и човешкия гений.
Последваха още мънички улички водещи до Canalazzo Канале Гранде, под който гондолиерите разхождаха туристи, пееха на висок глас, а някои се целуваха тихо. Групата ни беше една от най-шумните наоколо, но щом за минутка се загледах върху петното от шоколад, което се беше разположило върху полата ми, аз изгубих останалите. Какъв късмет! Всичко върви по план. Значи следва да се появи италианеца, но защо ли наблизо има само гадни и потни туристи? Ама защо не мога да видя никой и защо тези старци там ме гледат странно? Сигурно е заради петното, но това не обяснява защо още не мога да намеря групата. И тези гълъби почват да ме дразнят. И ако още някой с маска излезе от тихите и тъмни ъгълчета ще получа удар. Ама къде отиде Лора?!
Почвам да бъркам в дамската си чанта, за която е известно, че никога не е подредена и когато сложа нещо в нея обикновено то се губи. Такъв е закона при тези чанти. Ето ги изгубените ми обеци, калъфа на апаратчето, 3 пакетчета дъвки, отверка (какво прави тук?!), запалки и, разбира се, телефона. Почвам трескаво да набирам номера на Лора и тъкмо слагах слъчевите си очила, когато най-зеленият поглед гледаше право в мен. На 12:00 часа пред мен стоеше Той - Италианеца. Не много висок, но достатъчно, с гъста и лъскава гарваново-черна коса. Тъмната му кожа блестеше под слънцето, а бялата риза изпъкваше невероятните очертания на тялото му. Усетих как долната ми челюст пада, побързах да се съвзема и да го огледам още веднъж, за последно. Той гледаше право в мен и вървеше срещу неадекватната ми персона. Тогава се разминахме и последва поглед и обръщане. Свалям очилата и засичам най-зелените очи право в моите. Чак тогава видях, че е в компанията на други мъже, облечени по същия начин, с лаптопи в ръцете, които се подсмихваха. О, не! Сигурно са видели петното върху полата ми! Тогава чух: "Ciao, bella!"- гледаше в мен, докато изричаше по най-сладкия начин най-простите думи. Ухилих се до ушите, грациозно се завъртях на токчетата си и смело закрачих напред. И се блъснах в Димитър - the head of delegation! Наложи ми се да чуя кратко конско и отново опиянена почнах да разглеждам Венеция. Но навсякъде ме преследваше най-зеленият поглед. Или по-точно бляна за него. Ох, съдба, защо си тъй жестока?!...
Решихме да отморим в една пицария, а аз да убия мъката си по изгубения, неизвестен италианец. В компанията на паста и пица, добре полети с вино, аз посрещах вечерта. И тъкмо, когато отново бърках из чантата си, Той, заедно с цялата мъжка гилдия, се настани на две маси до мен. Зеленият поглед изгаряше кожата ми и се разхождаше по мен. Стиснах силно листчето, което напипах и го извадих. А, Списъкът на необвързаното момиче! Прибрах салфетката обратно в чантата и си казах, че това е преломен момент. Любезният сервитьор носеше поредната бутилка вино, а аз не спирах да зяпам мъжа отсреща. Наместих стола си, за да ми е по-удобно (и по-близо, де), вдигнах чашата си и тогава Той ми направи знак за тост! О, това е точно моят тип! Може би не се занимава с рисуване, но пък сигурно има собствено лозе в Тоскана... Пак ще му народя дечица, които да тичат по полето...
-Siamo spiacenti, questo è per te! - сервитьорът ми подаде малко листче, на което пишеше: "Sono Thomas, e chi sei?" Слава, Бога, че някога учех италиански! Погледнах към Него, а той не спираше да се усмихва. "Аз съм Томас, а коя си ти?" Аз ли коя съм? Бъдещата ти жена, майката на децата ти, разбира се. Но написах следното: "Il mio nome è Adriana, l'altro deve trovare se stesso", което ще рече "Казвам се Адриана, другото трябва да разбереш сам". Изпратих листчето обратно, а той вече плащаше сметката. Чудех се какво съм объркала, дали нямах правописна грешка и да съм го обидила или напсувала случайно. Дръпна рязко стола си и тръгна срещу мен. Дали бях прекалила с пиенето или опиянена от Томас решете сами. Но той го направи! Дойде при мен, хвана ръката ми и аз станах от масата. Притисна ме в прегръдките си и ме целуна! Целуна ме страстно, диво, горещо, но и много нежно. Целувката имаше мирис на мускус и бяло грозде. Прониза ме още веднъж със зеления си поглед и се потопи във Венеция. Стоях като вцепенена. Лора, която стана свидетел на това, също. Нужни ми бяха няколко минути и още две бутилки вино, за да се свестя и да продължа да дишам. Извадих Списъка от чантата и срещу "1. Да се целувам на висок градус с напълно непознат" сложих отметка и отпих от чашата си...
Венеция се къпеше в романтичния залез.
...